Стивън Кунц - Полетът на Интрудър

Направи нечовешко усилие, използвайки цялата сила, която можеше да мобилизира, и накара дясната си ръка да се премести от скута му към кобура, закопчан на бедрото. Усети твърдата, студена дръжка на пистолета.

Работата беше изтощителна, така че той отново си почина, като притвори очи под изпичащото слънце. Лошо, че стана така. Какво щеше да каже тя, когато научеше? Всичко уж бе толкова хубаво. Защо тогава го бе напуснала?

Болката отново започна. Все едно, че някой бе забил нож между плешките му. Вероятно щеше да го боли все повече и повече.

Като стисна зъби, той накара дясната си ръка да извади пистолета от кобура и да го положи в скута му. Не можеше да направи нищо повече. Раздвижването на рамото бе увеличило болката в гърба и лявата му ръка. Потта се стичаше в очите и устата му. Усети соления ѝ вкус.

О, сега вече стана страшно — разкъсващата болка сякаш го режеше на парчета.

Болеше го все по-силно с всяка изминала минута. Премига, за да махне потта от очите си и се опита да възроди някои спомени, да мисли за неща, които някога беше обичал. Но бе много трудно да задържа бягащите му картини.

Нещо се движеше в края на пътя, в дълбоките сенки, където слънцето все още не бе проникнало. Очите му забелязаха движението, но не можеха да фокусират скритата фигура. Бавно, но сигурно на слънцето излезе човек, облечен в тъмни дрехи. Държеше пушка, насочена право към Франк Алън.

Пилотът проследи мъжа с очи. Азиатецът беше висок, прекалено висок. Перспективата бе явно погрешна. Ами да, тялото на самолета лежеше на земята, вместо да стои на колесниците си.

Тишината бе смутена от шум на двигател. Войникът погледна към небето, готов да затича, но после очевидно промени решението си и продължи бавно да напредва към кабината. Сега вече Франк можеше да види очите му. Най-накрая той стъпи върху остатъка от лявото крило и погледна през счупения фанар към заклещения вътре пилот. Ухили се и разкри два реда жълти, изпочупени зъби.

Пистолетът в скута на Франк изгърмя и мъжът падна назад с изражение на огромна изненада.

Пистолетът бе изчезнал. Откатът се бе оказал прекалено силен за немощната му ръка. Зачака войника да се изправи. Болеше го всяко вдишване.

Може би го беше убил.

Франк наведе глава напред и потърси пистолета. Сигурно беше изпаднал през тесния процеп между седалката и таблото от дясната му страна. Между предната част на седалката и таблото имаше луфт, широк около половин инч.

Ти си безмозъчно лайно, Франк! Трябваше да застреляш себе си!

Чу над главата му да профучават няколко Скайрейдъра, летящи на пълна газ. В далечината се деряха двадесет и три милиметрови оръдия. След секунда долови и приглушения пукот на избухващия напалм.

Предавателят! Аварийното му радио беше в спасителната жилетка. Повдигна нагоре здравата си ръка и хвана ципа. Беше толкова слаб, че не можа да го помръдне. Като не можеше повече да държи ръката си в това положение, той се облегна назад и се вслуша в туптенето на сърцето си. Най-накрая опита отново. Този път успя да разкопчае ципа и да вземе радиото.

Очите му бяха пълни със сълзи от болка. Стисна зъби и започна да мига, за да може погледът му да се проясни.

Божичко! Толкова го болеше!

Дишането му бе учестено и повърхностно; всяко издигане на гърдите сякаш забиваше остър нож все по-надълбоко във вътрешностите му.

Неспособен да повдигне предавателя до устните си, той стисна микрофона и се опита да говори:

— Тук Сенди едно — от устата му излезе само хриптящ шепот. От усилието го проряза нова, огнена болка.

— Сенди първи, добре ли си? Извън пилотската кабина ли се намираш?

Стегна се до краен предел и като стисна копчето за предаване, повдигна радиото с няколко инча към устните си.

— Не. — Пое си въздух. — Заклещен съм. С мен е свършено.

— Дръж се, Франк. Хеликоптерите ще бъдат тук след около половин час. Ще надупчим района, а после ще те измъкнем. Не се предавай!

По бузите на Франк Алън се стичаха сълзи. Бартлет беше много слаб лъжец. Не можеше да повика хеликоптерите, преди да са направили долината на пух и прах. А това можеше да отнеме часове.

— Няма да издържа, Боб... Помогнете ми веднага!

— Ще трябва да почакаш, Франк. Ще ги държим настрани от теб, докато не дойдат хеликоптерите.

— Бих го направил и сам, Боб... но не мога! Исусе, Боб... Бих направил същото за теб...

Напрежението му дойде твърде много. Ръката му се отпусна в скута. Хапеше устните си и кръвта от тях се смесваше с тази, която все още се стичаше от челото му.