Стивън Кунц - Полетът на Интрудър

С помощта на фенерчето се огледа наоколо за пръчка, на която да може да се опира при ходене. Откри нещо подходящо и отряза с ножа си намиращия се близо до земята клон. После го сряза така, че да бъде дълъг около 6 фута. Като се опираше на него, той се изправи на крака. Погледна компаса на светлината на фенера си и закуцука в посока изток.

Падаше често. Всяко повдигане на крака за поредната крачка бе равносилно на истински подвиг. Държеше се за пръта с две ръце, като притискаше фенера между дървото и дясната си ръка. С мъка вървеше по неравния терен, покрит с гъста, трудно проходима тропическа растителност. Напълно забрави за компаса — сега цялата му мисъл бе заета да придвижва някак си единия си крак пред другия. Скапан от умора, той губеше все повече и повече време, за да стане след всяко ново падане. Фенерчето падна, но Джейк дори не забеляза. В главата му, скована от болка и умора, имаше само една мисъл: — Трябва да намеря Тайгър Коул!

След като измина цяла вечност, Джейк се спъна и падна в малко поточе, като удари счупения си нос в някакъв камък. Болката надви умората, а студената, бързо течаща вода в миг го ободри. Джейк започна да пие — на малки глътки, като си поемаше дълбоко въздух между тях. Когато утоли жаждата си, той се претърколи по гръб във водата.

Трябваше да продължи. Да намери Тайгър Коул. Това бе единственият смисъл на живота му в момента. Опита се да напипа пръта си, но не успя да го намери. Събра всичките си сили, обърна се по корем и започна да пълзи. Носът му сякаш се блъскаше във всеки издаден клон по пътя му, а раненото коляно като по чудо намираше всички камъни, за да се удари в тях.

Най-накрая се предаде. Не можеше да продължи нататък. Изтощението и болката го надвиха и той потъна в дълбок сън.

Дъждът спря да вали два часа преди изгрев-слънце. Бурята отмина отвъд планините, надолу по долината на Червената Река, за да достигне накрая морето. Въздухът все още бе много влажен. По листата се образуваха капчици вода и се събираха в малки ручейчета, които започваха да криволичат надолу из гъсталака, за да достигнат накрая до земята, където потъваха в мокрия килим от изгнили листа. Но Джейк Графтън не видя нищо от това. Той лежеше там, където силите го бяха изоставили окончателно и спеше.

В командния пункт на спасителните операции към Након Фаном. Франк Алън научи в 00.15 часа, че нито един от двамата летци на А-6 не се бе отзовал на контролното повикване в полунощ. Това не беше добре. Наложи се Алън да спре усилията си да организира и инструктира екипажите на участниците в спасителната операция и да претегли всички трудности.

Предвижданията за времето бяха оптимистични — призори се очакваше разкъсване на облачната покривка над района, където щеше да се проведе акцията, но това бе единственото светло петно в иначе мрачната картина. Теренът представляваше комбинация от карстови варовикови скални образувания и дълбоки долини. Щеше да е сравнително лесно да приберат свалените летци, в случай че те се намираха някъде на високото. Но ако бяха ниско долу в долината, техните спасители можеха да се окажат силно застрашени от вражеската противовъздушна отбрана, разположена високо сред скалните масиви.

Навигаторът беше сериозно ранен, а пилотът вече не отговаряше на повикванията. Алън се чудеше, дали не бе хванат в плен. Беше му казал да стои на едно място, но, разбира се, той сигурно сега обикаляше района, търсейки приятелчето си. Може да бе попаднал на противников лагер или пък на някой временен склад за гориво край шосето. А може би бе загубил радиопредавателя си или пък бе паднал от скала.

Алън се откача да прави по-нататъшни предположения и реши, че ще е по-добре да се концентрира върху детайлите, които биха били от някаква полза — като примерно въоръжение и позивни, гориво и навигационни ориентири — все неща, които биха могли да му дадат различни варианти за действие, в зависимост от ситуацията. Това поне му беше пределно ясно — трябваше да е достатъчно гъвкав, да разполага с повече от едно решение във всеки даден момент, ако искаше да спечели предстоящата битка.

В пет часа сутринта Алън вече се намираше във въздуха. Десетте Скайрейдъра — отживелици с бутални двигатели във века на реактивните самолети — полетяха на север над облаците, сред които вече започваха да се появяват тъмни процепи. Всеки самолет разполагаше с по четири двадесетмилиметрови оръдия в крилете. В добавка всички носеха и по един допълнителен резервоар под всяко крило и множество други оръжия, сред които имаше 2.75-инчови НУРС 39 39 -ове, бели фосфоресциращи димки, и четири 250-паундови бомби, съоръжени с 36-инчови удължени възпламенители, наричани още „косачки“.