Стивън Кунц - Полетът на Интрудър

— Дявол Алфа, тук е Номад. Включи си маяка за още тридесет секунди.

Джейк го направи.

— О’кей, Дявол — каза му пилотът на Номада. — Имаме горе-долу добра представа къде сте. Ще дойдем да ви вземем веднага, щом се развидели. Междувременно си намерете някоя дупка и се сврете в нея, момчета. Имате ли часовник?

Джейк погледна китката си. Луминесцентните стрелки на часовника му светеха в тъмнината. — Да, сега е 20.57.

— О’кей. Някой ще се свърже с вас в 10 и на всеки кръгъл час след това. Разбра ли?

Джейк потвърди и разговорът приключи. Той сложи предавателя до себе си и се опита да мисли. Първо трябваше да намери Коул и да го освободи от парашута. Но как щеше да го открие в тази джунгла?

Когато катапултираха курсът беше 250 градуса. Колко време бе минало между двете катапултирания? Спомняше си съвсем точно каква скорост отчиташе в онзи момент скоростомерът — 245 възела. Беше скочил може би секунда или две след навигатора си. Опита се да сметне какво се получава, когато обърнеше скоростта във фута за секунда, но се отказа и реши, че едва ли бе повече от хиляда фута. Колкото дължината на палубата за излитане на Шило, а може би дори по-малко. Коул се намираше някъде на около 1000 фута от мястото, където седеше той.

Извади компаса си, разви парашутното въже, с което го бе обвил преди много време и го провеси на врата си.

Преди да тръгне, Джейк отново огледа цялото си тяло. По коляното и гърдите му имаше кръв, но тя бе започнала да се съсирва. В спасителната си жилетка имаше и руло бинт, който той уви около коляното си, върху летателния и противопретоварващия костюм. За раната на гърдите си за момента не можеше да направи нищо, но пък и тя все още не го болеше много.

Джейк взе фенерчето и радиото и като използва за опора ствола на едно дърво, се изправи на крака. Беше сгрешил. Болката в гърдите бе ужасна. Прехвърли част от тежестта си върху ранения крак и той поддаде. Трябваше да направи всичко от начало. Адреналинът му вече падаше. Лицето му пулсираше, а гърдите и коляното го боляха страхотно. Ударите, които бе получил, докато бе падал сред клоните на дърветата го караха да изпитва болка във всичките си мускули. Все пак откри, че ако свива ранения си крак, може да куцука някак си. Погледна компаса и тръгна.

След няколко болезнени крачки Джейк спря. Ами ако минеше покрай Коул, без да го види в тъмнината?

— Тайгър? — прошепна Джейк в предавателя. Беше му хрумнало, че може и да не са сами в тази джунгла.

Един мек глас му отговори:

— Да?

— Кажи ми, ако ме чуеш, че идвам. Ще ти помогна да се измъкнеш от тази каша.

— Да. — Не каза нищо повече. Джейк напразно притисна предавателя към ухото си, за да чуе още нещо. Тази едничка дума достатъчно добре показваше състоянието на навигатора му. Джейк остави радиото на „приемане“, прибра го в джоба си и дръпна ципа. Хвърли още един поглед на компаса и продължи да се движи.

Ходът му беше бавен и мъчителен. Препъваше се в разни корени и лиани. Клоните на дърветата шибаха лицето му. Постоянно падаше, но всеки път успяваше да се накара да стане и да продължи. След време погледна часовника си. Бяха минали само 15 минути! Какво разстояние бе преминал? 200 ярда? Знаеше, че ловците и туристите често губеха представата си за разстояние. Болката в гърдите бе направо непоносима — сигурно няколко от ребрата му бяха счупени. Завъртя фенера около себе си и видя, че отвсякъде е заобиколен от мокра, буйна растителност.

Откри, че междувременно бяха минали още 15 минути и отново проговори в предавателя:

— Тайгър?

Никакъв отговор. Изчака почти една минута и опита пак. Притискаше малкия говорител към ухото си.

— Да — отвърна му немощен шепот.

— Чу ли нещо? Имам чувството, че направо вършея наоколо.

— Не.

Защо, когато го бе попитал дали е ранен, Коул не му отговори нищо?

— Много зле ли си ранен? — Джейк изчака. Може би Тайгър не бе чул въпроса. Но това не можеше да е бъде! Тогава защо не му отговаряше?

— Мисля, че ми е счупен гръбнака.

Франк Алън удари с юмрук по бедрото си. Счупен гръбнак! Толкова лошо ранен човек не би могъл да избегне врага или да се закачи за спасителното въже, което щяха да му спуснат. Щеше да се наложи въртолетът да спусне някой от екипажа, може би дори и двама, за да го сложат на носилка. А това означаваше да рискуват живота на всички, докато въртолетът висеше над джунглата.

Алън обсъди с летящия команден пункт проблема с тежко ранения летец, като за целта използва основния си радиопредавател, настроен на специалната кодирана честота. От там му дадоха имената на свалените пилоти. Прякорът „Тайгър“ му звучеше познато и сега вече Алън се сети кои са двамата мъже и свърза имената с лицата. Колко време мина, откакто бе ходил на Шило? Три или четири седмици? След още няколко разменени реплики командният пункт нареди на Алън и водения му да се върнат в Након Фаном, тяхната база, Алън бе определен да води спасителната акция. Позивната му щеше да бъде Сенди Едно.