Стивън Кунц - Полетът на Интрудър

— Разбрано, Номад 17.

Диспечерът подаде данните за района, където вероятно бе паднал самолетът и Алън се наведе към картата си. Когато самолетът, който продължаваше да кръжи, подходи необходимия курс, Алън изправи наклона и нагласи газта и горивната смес. Големият бутален двигател на А-1 веднага откликна на корекциите и стрелката на скоростомера се установи на 140 възела. Воденият го последва по петите. Алън определи мястото на падналия самолет и измери разстоянието — щеше да му отнеме към един час. Оправи посоката, включи второто радио на аварийната честота и като увеличи звука и намали смущенията, предаде:

— Дявол 500, Дявол 500, тук Номад 17.

Тишина. След като опита безуспешно още няколко пъти, накрая той се отказа да ги търси. Звездите осветяваха върховете на облаците, намиращи се на няколко хиляди фута под него. Той си помисли за двамата американски летци, които се бореха за своето оцеляване там долу, на земята. Надяваше се единият да не е стария му приятел от Тексаския Университет — Каубой Паркър.

Партизаните на Патет Лао често просто убиваха пленниците си, вместо да си правят труда да ги транспортират до военнопленническия лагер и да ги хранят. Но ако тези двамата ги заловяха войниците от Виетнамската армия, които охраняваха Пътя на Хо Ши Мин, може би щяха да ги откарат в Ханой, за да ги затворят заедно с останалите пленници. А може и просто да ги вържат за някое дърво и да ги одерат живи. Като се опитваше да прецени каква бе вероятността да намери летците в джунглата отдолу, Алън провери приборите и се вслуша в звука на двигателя си, както бе правил при повече от двеста подобни полета преди.

Двигателят звучеше добре. Скоро мислите му се върнаха към датата на ротация, която настъпваше след три седмици. Дали да се върне в Щатите или да остане за още един период? Все още не беше решил. Напоследък често мислеше по този въпрос по най-различно време.

Облаците щяха да му създадат проблем на сутринта, когато дойдеше време да измъкнат двамата летци от джунглата. Де да можеха да се разкъсат или поне да изтънеят дотолкова, че да позволят на самолетите и въртолетите да си вършат работата!

Усили звука на второто радио и продължи да лети напред.

Джейк Графтън бе сам в една голяма стая, чиито стени се губеха в мъгла. На голия под зееха два отворени дървени ковчега. Той се приближи към тях с кънтящи стъпки и погледна вътре. В единия ковчег лежеше Тайгър Коул, но другият бе празен. Вместо с червена коприна и сатен, отвътре ковчегът бе покрит с пръст и прогнили листа. Той се извърна с отвращение и видя към него да се приближават множество хора, пристъпващи напред рамо до рамо. Костюмирани бизнесмени, дългокоси студенти, дребни жълти мъже в черни пижами — всички заплашително настъпваха срещу него. Някакви ръце го повдигнаха нагоре и той започна да пада по спирала надолу в черната бездна.

Събуди го плющящият по лицето му дъжд. Нямаше престава къде се намира и не можеше да се помръдне от мястото си. Гадеше му се. Затвори уста и се опита да диша, но носът му бе запушен. Даде си сметка, че главата му се намира ПОД краката! Стори му се, че измина цяла вечност, докато вися така в тъмнината и се опитваше да събере сили.

Размаха ръце край себе си. Дясната му ръка докосна нещо. Нещо меко, но плътно. Пръст и листа. Откри, че виси само на около един фут от земята и паниката го напусна. Стисна зъби, за да не извика от болката в гърдите си и се опита да намери в тъмнината катарамите на раменните колани. Трябваше да бъдат върху гърдите му, точно под ключицата, но този път не бяха на мястото си. Не можа да ги открие и, вбесен и задавен от страх и болка, той изхлузи ръкавиците си и обезумял започна да се опипва навсякъде, с надежда да открие познатите метални катарами. Отчаянието породи паника и той престана да се върти малко преди тя да го победи напълно.

Може би закопчалките се бяха изместили, когато се бе завъртял в сбруята. Бавно провери предположението си. Намери лявата катарама над рамото си и внимателно я отвори, като така освободи главата и лявото си рамо. Сега, когато вече знаеше къде да търси, лесно намери и дясната, откопча я и тялото му се свлече надолу, докато почти се просна на земята. Краката му, обаче, все още бяха оплетени някъде над главата.

Трябваше му фенерчето. Наложи си да се съсредоточи, за да си припомни къде го бе сложил, след което методично започна да го търси. Лъчът проряза тъмнината. Необходими му бяха няколко секунди, за да фокусира, после откри, че краката му бяха оплетени във въжетата, които продължаваха нагоре в клоните на дърветата.