Стивън Кунц - Полетът на Интрудър

Нещо мокро изпълваше устата му. Кръв? Опипа лицето си с ръка, след това насочи фенера към дланта си. Тя бе яркочервена. Махна забилите се в лицето му парчета счупен плексиглас от визьора на шлема. Докосна носа си и в миг го проряза остра болка. Явно бе счупен.

Мина цяла минута, преди да събере сили да продължи отново. Извади от джоба на жилетката си ножа за разрязване на парашутните въжета и се зае да освободи краката си. Не беше лесно — въжетата се състояха от много найлонови нишки. Спря за миг да си почине и завъртя фенера около себе си. Отвсякъде го заобикаляше единствено тъмен шубрак.

Като псуваше наум, той поднови опитите си да пререже омотаните бели нишки, които го хващаха като муха в мрежата на паяк. Болката в гърдите отляво ограничаваше движенията му. Устата му отново се изпълни с кръв и той я изплю. Целият бе мокър от смесицата от дъжд, пот, повръщано и кръв. Най-накрая десният му крак бе свободен. Тялото му отново се приплъзна надолу и сега вече той лежеше на земята, като единият му крак все още бе омотан във въжетата.

Близостта на свободата му вля нови сили и той усърдно продължи да реже останалите нишки с ножа. Най-после и левият му крак се освободи. Преряза го силна болка.

Изстена — първият звук, откакто беше дошъл в съзнание. Когато болката поотслабна, той с мъка седна и внимателно огледа левия си крак на светлината на фенера. Летателният му костюм бе разкъсан на коляното, което не бе защитено от противопретоварващия костюм, който се навличаше над другия.

Коляното, както и краищата на разкъсания плат, бяха покрити с кръв. Ставата бе подута, но поне още можеше да я свива.

Почисти калта и листата от врата си и си свали шлема. Визьорът се бе натрошил. Прокара пръсти през косата си, която бе лепкава и твърда.

Радиостанциите! Той бръкна в предния джоб на спасителната си жилетка и измъкна едната от двете, които носеше със себе си. Изглеждаше напълно здрава. Включи я на режим авариен маяк, което би позволило на тези, които го търсят да се насочат към него. Изчака малко така и включи радиото на предаване/приемане, като нагласи силата на звука.

— Тайгър, тук е Джейк. — Никакъв отговор. Продължи да опитва през интервал от една минута, докато най-накрая навигаторът му се обади.

— Ей, Джейк! — Въпреки че едва го чуваше, гласът на Тайгър изпълни пилота с огромна радост.

— Къде си?

— Откъде, по дяволите, да знам?

— Аз съм добре. А ти?

Гласът, който му отговори, звучеше уморено и слабо.

— Не съвсем. Не мога да се освободя от парашута си. По дяволите!

— Аз успях. Ще те намери. Дръж се, докато дойда при теб!

— На никъде не съм тръгнал!

Джейк намали звука на предавателя и завъртя фенерчето около себе си — отвсякъде го заобикаляха само дървета и храсти. Докато все още седеше, той намери една от бутилките с вода и я изпи цялата, като само веднъж спря, за да си поеме въздух. Водата бе топла, но поне отми соления сладникав вкус в устата му. Пиеше му се още, но беше по-добре да запази втората бутилка за по-късно, когато щеше да е още по-жаден. Завинти капачето на празната бутилка и я мушна обратно в жилетката си.

— Дявол 500, Дявол 500, чувате ли ме?

Сърцето на Джейк подскочи и той с треперещи ръце настрои радиото.

— Дявол 500 Алфа ви чува отлично!

— Дявол, тук Номад 17. Включи си маяка за тридесет секунди!

— Разбрано.

Джейк включи радиото на съответния режим и го обърна така, че антената му да сочи право нагоре. Така пилотът на Номада щеше да го засече с помощта на своя радиокомпас 38 38 НУРС — неуправляеми ракетни снаряди . След 30 секунди Джейк отново превключи радиото си на приемане/предаване.

— Номад, тук Дявол 500 Алфа, засякохте ли ме? Да. Засякохме те. Идентифицирайте!

— Джейкъб Лий Графтън, лейтенант, 735994.

— Разбрано. Чакай.

Джейк седна и се остави да го обземе въодушевлението, породено от надеждата за скорошно спасение. Вече ни намериха! Ще ни спасят!

— Дявол, тук Номад. Заедно ли сте двамата? Ранени ли сте?

— Не сме заедно. Пилотът има дребни наранявания. Тайгър, ти как си?

Настъпилата тишина бе прекъсната накрая от техния спасител.

— Разбрано — не сте заедно и пилотът е леко ранен.

— Навигаторът ми не може да се освободи от въжетата на парашута си — обясни Джейк.

— Добре, Дявол Алфа. Не се предавайте! Ще се свържа пак с вас след няколко минути. Чакайте.

Въодушевлението бе заменено от разочарование. Сгушен в тъмнината, Джейк си припомни полета и отчете всяка направена грешка. Не трябваше да атакуват целта втори път. Трябваше да натисне бутона за аварийно изхвърляне и да се спасява към морето. Сега двамата с Тайгър можеха да си седят в спасителните лодки и да чакат да дойде Ангела. Да де, ама наоколо, в тъмната вода, щяха да обикалят акули...