Стивън Кунц - Полетът на Интрудър

Той спря пред застиналия като препариран Графтън. — В основата си, Флота се крепи върху сляпото подчинение. А Америка винаги ще се нуждае от своя флот! — Обърна се и направи няколко крачки към бюрото. — Също така ще ѝ е необходимо този Флот да ѝ се подчинява! Така че твоята постъпка е неправилна още в самата си основа!

Франк Кампарели седна тежко на стола си. — Значи, ти смяташ, че заради шибаната дребнава войничка, дето я водим в тая скапана дупка, наречена държава, си струва да се компрометира Флота на Съединените Щати, така ли? Смяташ, че сам-самичък, с помощта на един самолет и няколко бомби, ще можеш да накажеш комунистическите копелета и веднъж завинаги да ги направиш добри демократи и републиканци? — Татенцето засмука силно от цигарата си и въздъхна. — Ти си един проклет тъпак! Тъпак си, защото не си разбрал още, че ние трябва да се подчиняваме, без значение дали ще загубим живота си или скапаната война! Кое не ни е наред според теб, Графтън? Смяташ, че не сме достатъчно агресивни, ли? Мамка му! Жалко, че не можем да ти уредим среща с Форд и Бокс, та да ги питаш тях дали не сме достатъчно агресивни спрямо жълтите!

Тишината натежа във въздуха, подобно на вонята на разлагащ се животински труп.

Джейк усети, че очите му смъдят. Каубоя прочисти гърло, за да привлече вниманието на шкипера, и насочи очите си към треперещите ръце на Джейк. Шкиперът проследи погледа му, след което се извърна настрани.

— Щом излезеш от тази врата, ще отидеш в лазарета и ще уведомиш Лудия Джак, че искам да ти направи пълен медицински преглед. Ако те одобри, ще те изпратя на брега със сутрешния товарен самолет. Ще си вземеш всички летателни принадлежности с теб. От Щатите пристигат два нови самолета по Тихоокеанския маршрут и аз не мога да си позволя да изпратя който и да е от бойните екипажи, за да ги докара тук. Вземи със себе си онзи психопат Коул. Докато отсъствате, ще започнем разследването по случая и когато се върнете, ще ви разпитаме. Щом новите самолети пристигнат в Куби, се обади и ние ще ти пратим час на излитане. После ти ще докараш единия тук; за другия ще изпратим отделен екипаж. Когато пристигнеш в Куби, искам всяка сутрин да докладваш присъствието си на дежурния офицер. Тези заповеди достатъчно ясни ли са?

Джейк кимна.

— Отговори! — диво изрева командирът.

— Да, сър. Заповедите ви са напълно ясни.

— Тогаво гледай да им се подчиниш, Графтън! Гледай да им се подчиниш! — Кампарели спря за миг, а после продължи. — Стайгър е задържан в каютата си, без право на посетители. Наредено му е да не вдига телефона. Не прави какъвто и да е опит да се свържеш с него! А сега се измитай оттук, преди да съм решил лично да проверя с какво е пълна главата ти наместо мозък!

Джейк излезе от стаята.

Старшината втори клас в лазарета му каза, че ще трябва да дойде пак по време на визитацията в 07.00 часа. Графтън не беше в настроение да отговаря учтиво.

— Искам да видя Краставото Магаре на секундата, мама му стара! Намери го!

Оказа се, че все пак докторът си е в кабинета. Явно говореше с Кампарели по телефона.

Съблечен по долни дрехи, Джейк не обръщаше внимание на унизителното ръгане, което трябваше да представлява пълният медицински преглед на физическото му състояние. Мислите му бяха другаде. Пред очите му пробягваха лицата на Морган и другите му приятели, които вече бяха мъртви. Двама от тях бяха загинали при автомобилни катастрофи, но 6-7 бяха загинали по време на полет. Докато още бяха в учебната ескадрила, един бе загинал при катапултиране от запалилия се самолет. Тогава парашутът му не се бе отворил и той дълго, много дълго бе падал надолу, към земята. От всички Морган беше най-добрият му приятел, но Графтън бе не по-малко близък и с едно момче от Калифорния, което се бе забило със своя А-6 в пустинята Невада на един нощен учебен полет.

Лудият Джак погледна ръцете на пилота.

— Можеш ли да летиш? — запита го докторът.

— Аз не съм лекар — каза Джейк. — Аз карам самолетите на Чичо Сам... — добави той и гласът му пресекна. Шкиперът сигурно не би пропуснал да направи някой коментар относно това твърдение. Е, какво пък. Франк Кампарели беше прав. Но и Джейк бе прав за себе си. Значи, просто трябваше да се уточни до каква точно степен трябваше да се търпи глупостта на висшестоящите. Ако тези цивилни, назначени на постовете си чрез гласуване, не възнамеряват да действат достатъчно твърдо, за да спечелим войната, тогава нямат право да се размотават и междувременно да пращат на сигурна смърт стотици момчета! Кампарели не размишлява — той просто приема глупостите им. Може би проблемът е в това, че генералите и адмиралите никога не казваха на управляващите какви тъпаци са те всъщност.