Стивън Кунц - Полетът на Интрудър

— Можеш ли да летиш? — повтори въпроса си докторът.

— А ти как мислиш? Преди няколко седмици ти самият се вози в моя самолет. Опасен ли ти изглеждах тогава? Или си мислеше, че цялото ти медицинско образование, в което родителите ти са инвестирали толкова много, е изложено на голям риск?

— Можеш да се облечеш. — Лудият Джак започна да пише медицинския доклад.

— Искам да чуя професионалното ти мнение, Магаре! Ще ми разрешиш ли да карам пак металните птици или не?

— Ти какво искаш? — запита го докторът. — Искаш ли да летиш или не?

Джейк си обу обувките.

— Не зная, докторе. — Говореше бавно, опитвайки се да се съсредоточи. — Летя от 15-годишен. Това е единственото, което знам да правя. Ако тази война продължи още известно време, сигурно ще си умра в някой самолет. — Той взе портфейла и ключовете си от бюрото. — Всъщност, вече не ми пука за нищо!

Докторът внимателно изгледа пилота.

— Когато преди няколко седмици летяхме заедно към брега, ти ми зададе въпрос, чиито отговор смятах, че вече знаеш. Попита ме: „Заслужава ли си човек да рискува живота си по този начин?“. Е, какъв е отговорът, да или не?

— Не си спомням да съм те питал подобно нещо. — Пилотът седна и опря лакти на коленете си. — Винаги съм смятал, че летенето си струва жертвите, които правиш за него! — каза той накрая.

— Животът е много по-прозаичен от летенето, нали? Много по-сложен и безславен. В него няма да откриеш онези съдбоносни задачи, в които трябва да вземеш единствено правилното решение, да избереш между черното и бялото — а летенето е пълно с тях! — Лудият Джак продължи да припява, говореше нещо за добри пилоти, които правят лошия избор в истинския живот, но Джейк не го слушаше, а вместо това разглеждаше снимките, окачени в рамки по стените. На тях бяха увековечени важни моменти от военноморската история — Дюи в залива Манила, Фарагът на път покрай фортовете в Мобайл, „Монитър“ и „Меримак“ в Хамптън Роудс.

Но Лудият Джак беше окачил и още една снимка. На нея се виждаше един взвод моряци, уловени в кадър на брега на Айво Джима, с лица, разкривени от напрежението на битката. В тях нямаше нищо славно.

Джейк остави Коул Тайгър да го чака в бара на Клуба за офицери в Куби. Там цареше пълно мъртвило, тъй като в пристанището нямаше акостирал носач. С ново уиски в ръка, Графтън се запъти към телефона, който работеше с монети. Джобовете му направо бяха провиснали под тежестта на тридесетте долара, развалени на по 25 цента. Той и Коул бяха пристигнали предния ден, бяха се подписали в общежитието за несемейни офицери и докладвали на дежурния офицер за присъствието си — точно както им бе наредил Кампарели. Долу в бара Коул бе казал:

— Трябва да ѝ звъннеш.

— Твърде много ще искам от нея — отвърна Джейк. Коул разклати чашката със заровете и я обърна.

— Обади ѝ се. — Отстрани две тройки и върна останалите обратно в чашката. — Да ти имах проблема! — Отново я обърна. Още една тройка. — Хайде, де!

Джейк имаше чувството, че пъха монета след монета в някаква покер машина. Уискито му беше намаляло наполовина, когато чу гласа на Кали сред пращенето и смущенията по линията.

— Аз съм. Джейк. Последва кратка пауза.

— Джейк! Толкова се радвам да те чуя! Мислех, че плаваш. Откъде се обаждаш?

— Куби Пойнт на Филипините. Пристигнах тук вчера следобед с товарен самолет. С мен е още едно момче, навигаторът ми.

Нова пауза.

— В отпуска ли си?

— Нещо такова.

— Джейк! Сигурно си ранен!

— Не, не! Добре съм, наистина. Обаждам се от Клуба на офицерите и държа уиски в ръка.

— Щом пиеш уиски, значи наистина всичко е наред.

— Е, не е съвсем така. Позабърках се в една каша.

— Каша ли? Каква каша?

Той взе да рови в джобовете си за цигари.

— Сгафих с Флота. Направих нещо, което не трябваше да върша. Не изпълних точно заповедите.

— Много ли е сериозен? Твоят гаф?

— О, можеше и да е по-зле. Поне няма да ме разстрелят. Ще оживея. Връщам се на кораба след три дни, за да закарам един нов самолет. Но страшно много искам да те видя преди това.

— И аз. Наистина!

— Можеш ли да дойдеш?

— Моля? Искаш да кажеш, да хвана самолета до Филипините? И то сега?

— Ъхъ. Зная, че ще ти е много...

— Много ще ми е трудно да взема отпуск точно сега. Работата... Много кратък срок ми даваш. Може...

— Кали, имам нужда да те видя! — Докато чакаше да му отговори, той притисна слушалката между главата и рамото си и запали цигара.

— И как да дойда дотам?