Стивън Кунц - Полетът на Интрудър

— Ето го! — каза Коул и сграбчи Джейк за ръкава. Изтребителят се показа точно пред тях — летеше над морето с все още насочен нагоре нос. Соплата бяха почти във водата и самолетът се клатушкаше във въздуха ту на едната, ту на другата страна. Крилете му почти докосваха водната повърхност. Гигантски облак водни пръски го закриваше от погледа.

— Падна ли? — прошепна Джейк.

— Не, хвърли бомбите и подвесните резервоари.

На около миля разстояние от кораба, носът на самолета се спусна надолу и водната каскада, предизвиквана от досега на реактивната струя с морето, намаля. Изтребителят се измъкна от смъртоносната прегръдка на океана и се заиздига нагоре. Ето, вече лети!

Боцманът се приближи до Интрудъра с табелата за съобщения. Върху нея беше изписано с тебешир: „8+възела“. Джейк Графтън повтори жеста на пилота на изтребителя преди него — вдигна палци нагоре в знак на съгласие. Аеродинамиката на А-6 за малка скорост поне е по-добра от тази на свръхзвуковия Ф-4, помисли си той. Няма да загуби скорост толкова лесно!

Той бутна ръчките докрай, стисна пръсти около катапултната ръчка... разклати управлението... Тайгър Коул промърмори нещо... температурата на газовете и оборотите отчетоха пълна тяга и летецът бързо вдигна ръка за поздрав към боцмана.

Излетяха напред, към мъглата; силите на претоварването ги притиснаха към седалките. След 2 секунди и половина, вече се носеха над гладката водна повърхност и Джейк теглеше лоста напред-назад, опитвайки се да обърне малко от безценната височина — бяха само на 60 фута над морето — във въздушна скорост. Докато колесникът се прибираше, стрелката на висотомера отчете, че са започнали да набират височина.

— Казах и на Орвил, и на Уилбър, че онова чудо никога няма да успее да излети! — обяви Коул и включи радара и компютъра.

Летяха над океана и чакаха да угасне и последният отблясък от огненочервения залез. Оставил самолета на автопилот, застопорил двигателите на максимална тяга, Джейк равнодушно гледаше приборите, докато Коул настройваше радара и наблюдаваше компютъра и инерциалната система. Пилотът се питаше дали мъглата се простира и над сушата — надяваше се да не е така, но предчувствията му говореха обратното.

Небето беше гладко и еднообразно като морската повърхност. Нищо не нарушаваше монотонната му линия и това вдъхваше чувство за безопасност. В действителност, обаче, както Графтън добре знаеше, влагата намаляваше видимостта — значи светлинките от артилерийските снаряди и огнените кълба от соплата на ракетите нямаше да се виждат от самото начало! В такава нощ човек можеше да загине внезапно, без каквото и да било предупреждение.

Той опъна с ръка коланите, които вече бе затегнал толкова здраво, колкото можеше да търпи и погледна пак картата с начертания от Коул маршрут. Черната линия върху нея се извиваше толкова смело и целеустремено!

Трябваше да си напиша завещанието! — помисли си Джейк. — Трябваше да отделя време за това!

Е, Морг, правя го заради теб! Заради теб и всички онези момчета, които си отидоха заради едното нищо! Този път обаче няма да е така, Морган! С малко повече късмет, тази вечер жълтите ще видят как през покрива на Народното им събрание, право върху главите им се изсипва самият пъкъл! Дай ми малко късмет, Морг!

Кали, точно сега малко ме е страх. Бог знае, че ме е страх...

— Напред! Нека го направим! — каза Коул.

Самолетът летеше в абсолютна тъмнина; високата влажност напълно поглъщаше светлината. Нямаше какво да гледа навън, така че Джейк се концентрира върху приборите. Радарният висотомер не отчиташе нищо над гладката морска повърхност, затова пилотът използваше барометричния, за да държи самолета на височина от 500 фута по време на полета им към брега. От време на време хвърляше поглед навън с надеждата, че най-после ще види бреговата линия — някак си вярваше, че това би било добро предзнаменование. Все още гледаше навън, когато Тайгър съобщи на Блек Ийгъл, че вече се намират над вражеска територия и задейства бордния часовник. След това навигаторът махна предпазителя от лоста за активиране на оръжието и го приведе в готовност.

След минута Джейк забеляза светлинките от дулата на малокалибрени оръжия близо до самолета. През мъглата се понесе и насеченият огън на някакво голямо, може би 57-милиметрово оръдие. Четири откоса, после пауза и бял трасиращ снаряд: да, 57-мм е. Той прецени, че видимостта е ограничена до около една миля — достатъчно, за да забележи навреме трасиращите снаряди, но не и ракетите. Изчисли наум, че една ракета, в третата част на полета си би преминала разстоянието от една миля за около две секунди.