Стивън Кунц - Полетът на Интрудър

Те отново насочиха вниманието си към картата и курса, който Тайгър беше начертал с помощта на Ейб. Тънка черна линия маркираше пътя им. Тя тръгваше от кораба и продължаваше на сто и петдесет мили на север, докато срещнеше бреговата линия на десет мили на изток от устието на Червената река. После извиваше на север-северозапад навътре в сушата, покрай град Хай Донг към мястото, където се сливаха две реки, отстоящо на десет мили от Бак Чанг — град, разположен до жп линията от Ханой на североизток към Китай. Там, където реките се събираха, беше Изходната Точка, или ИТ и така беше отбелязана върху картата. От ИТ черната линия се насочваше към Бак Чанг и тамошната електростанция. Това беше целта, спусната от горе за нощната акция. Но на началниците не им беше известно, че маршрутът продължаваше и след Бак Чанг, по продължение на жп линията към Ханой, пресичаше града и се отправяше на югоизток, успоредно на Червената река, покрай Нам Дин и към морето. Джейк Графтън и Кол Тайгър внимателно разгледаха картата и се опитаха да си представят истинската местност.

Коул постави на масата една снимка на електроцентралата, правена преди две години.

— Ще пуснем четирите бомби през интервал от 0.6 секунди.

После извади снимка на Народното събрание, правена преди шест години и я положи върху другата.

— За да ударим добре това, ще пуснем осемте останали бомби, по четири наведнъж, през интервал от 0.6 секунди.

— Което ще рече, че шансът да нанесем поражения се увеличава, но точността на удара намалява — отбеляза Джейк.

Стайгър извади една подробна снимка на Ханой от горен ракурс. Посочи с молив сградата на Народното събрание на Северен Виетнам.

— От три страни е заобиколено от други сгради. Нямам и бегла представа за какво служат те. Вероятно са правителствени канцеларии, но кой знае?

Джейк махна с ръка към едрия план на Народното събрание.

— Може би трябва да се вдигнем достатъчно високо и да пуснем бомбите без стабилизатори. Ако разтворим стабилизаторите, може и да не успеят да проникнат достатъчно навътре, за да нанесат щети.

Коул кимна.

— Нека да видим колко ще стреля зенитната артилерия и ще решим на място.

Джейк се колебаеше, гледайки снимките.

— Ако отворим стабилизаторите, бомбите може да отскочат от тая гадост. Изглежда ми дяволски солидна.

И тримата огледаха сградата. Графтън беше прав. Бомбите трябваше да влязат право вътре, което означаваше, че самолетът трябва да ги хвърли от височина поне две хиляди и петстотин фута от земята, за да избегне ударната вълна.

Пилотът взе втората карта, която беше разделена на секции и представяше целта в детайли. Преди две вечери той искаше да види точно нея, но не посмя да попита Стайгър. Завъртя я така, че легендата, отбелязваща земята и реката да съвпадне с това, което ще вижда от пилотската кабина. Опита се да запомни завоите на реката, положението на булевардите, местонахождението на сградата. Ако радарът откажеше в последния момент, може би светлината щеше да е достатъчна, за да пуснат бомбите визуално.

Гласът на Стайгър наруши тишината.

— Луната ще се вдигне чак в 22:40. И е в последните фази.

Но пилотът очакваше толкова зенитна артилерия, че да могат да видят целта и без лунната светлина. Ще я открият, така или иначе.

— А горивото? — запита Джейк навигатора си.

— Ще ни стигне. Малко ще закъснеем с излизането от вражеската територии, но никой няма да забележи. А ако успеят, ще кажем, че просто е трябвало да прелетим два пъти над целта.

— А другата акция за къде е? — осведоми се Джейк.

— Джо Уагнър ще търси камиони по Маршрут N l — отговори Ейб.

— А А-6Б?

— Тази вечер сте без тях — каза Ейб.

Добре! Значи никой в ескадрилата нямаше да пита защо е целият този зенитен огън около Ханой. Някой от А-7 или Ф-4 можеше да види фойерверките, но нямаше да знае кой е там и защо, нито пък щеше да се интересува. Джейк пак разгледа отблизо снимката на Народното събрание. Около него имаше четири подобни сгради.

— Малко ще ти е трудно да отличиш това нещо от останалите — каза той, имайки предвид радарната картина, по която ще се ориентира Коул. Навигаторът сви рамене.

— Бил ли си в Ханой някога? — запита Джейк Коул докато прибираха картите и радарните планове в летателната чанта на Тайгьр.

— Ъхъ — отговори той.

— Колко пъти? — запита Ейб.

— Няколко.

— Колко няколко?

— Четири или пет.

— Колко точно?

— Точно осем. През 1967 година, късно лятото и през есента, когато Линдън Джонсън си беше наумил да им даде добър урок.