Стивън Кунц - Полетът на Интрудър

— Ако мислехме, че може и да не се върнем, нямаше да тръгнем — каза Коул.

— Знаем, че поемаш твърде голям риск — каза Джейк.

— Аз си върша моята работа. Събирам материали, анализирам цялата информация и ви помагам да планирате акциите. — Стайгър замлъкна, после добави: — Работата ми е добра и безопасна.

Джейк запали цигара. Клечката потрепери в ръцете му. Той погледна Ейб и видя, че спец-офицерът беше свел очи към обувките си.

— Не разбираш ли, Ейб? Не виждаш ли как се пролива човешка кръв, разкъсват се човешки тела и глави? Ами това си е направо убийство! Чисто, хладнокръвно убийство, но така предрешено, че да не се познае. Бомбите ни не убиват хората, които трябва. Те никога не достигат до ония, които изкопаха дупките в Хю и разстреляха цивилните с картечници. Никога не стигат до ония, които режат гърлата на учителите. А убиваме деца, стари жени и хора като теб и мен, които просто искат всичко това да свърши. Но този път ще се прицелим в ония, които дават заповедите. Този път ще подгоним право кучите синове от върхушката.

— Не можеш да спреш тоя ад, Графтън. Или поне не можеш с един-единствен самолет. И двама души.

— Трима души — каза Джейк. Беше вперил очи в цигарения дим, който се виеше нагоре. После погледна Стайгър.

— А ние си дълбаем дупки по пистите в Кеп. Колко пъти сме го правили вече! Или бомбардираме „предполагаемо струпване на военни камиони“, което се оказва, че не е нищо друго, а няколко акра гора, или кални мочурища по брега на някоя река, наречени „пристани“. Не ти ли се иска поне веднъж да ги ударим там, където ще ги заболи? Ако бомбардираме главния им щаб може — казвам, може — и да извадим водачите им от строя.

— Или само да опитате да ги извадите от строя, и да умрете.

— Е, тогава Графтън и Коул ще ги опушкат! Няма да настъпи краят на света! Но ако това стане, имай предвид следното: няма да пукнем, докато убиваме случайни хора — нито докато изкормваме малки момиченца, които живеят твърде близо до някоя бомбардирана електростанция. Ще умрем, но ще сме подгонили шефа на мръсните копелета. И това можеш да ни го напишеш върху надгробните камъни.

Стайгър гризеше нокти. След дълго мълчание, той каза:

— Май твърде дълго се задържах на тая спокойна и безопасна работа. Сигурно вече ми е време да си покажа задника навън, за разнообразие. Утре, докато прожектират филма, елате в Отдела по планиране на операциите. — Ейб имаше мрачен вид, но изведнъж лицето му просветна. — По дяволите, а ако не улучите партийните дейци, може да улучите Джейн Фонда или Рамзи Кларк.

Джейк се разсмя.

— Ейб, ако имах толкова късмет, досега да съм спечелил Ирландската лотария и да съм се оженил за спортистка номер едно за годината. — Той спря да се смее и погледна Стайгър. — Между другото, Ейб, искам да ти кажа, че много съжалявам, че ти се разкрещях в гардероба.

— Не, грешката беше моя. Аз не трябваше да ги казвам тия неща. Но просто си помислих, че може да искаш да знаеш. — Той изчопли едно втвърдено мехурче боя върху вратата. — Но като си помисля, ако бях на твое място, нямаше да искам да науча за това. Един пехотинец трябва да го знае, понеже е много вътре в нещата. Но ти може да минеш и без това. Така че, за какво ти е?

Картата лежеше разтворена върху масата. Два дни бяха изминали, откакто Графтън и Коул бяха вербували Стайгър. Междувременно Ейб не беше успял да намери никаква информация за Щаб-квартирата на партията измежду материалите за военни обекти на кораба.

— Можем да се сдобием с нещата само, ако пуснем поръчка — беше казал той на Графтън и Коул. — Но това е все едно да обереш банка без маска на лицето и да избягаш със собствената си кола.

И тримата бяха единодушни, че сградата на Народното събрание е другият възможно най-подходящ избор.

Този път нещата потръгнаха. За обичайната нощна акция носеха по дванадесет петстотинпаундови бомби, които само щяха да одраскат здравата каменна сграда.

— За акцията довечера имаме дванадесет „Снейк“-а от по хиляда паунда — каза Коул на Джейк и Ейб. „Снейк“ (или „Снейкай“) бяха обикновени бомби за общи цели, снабдени със стабилизатори за забавяне на движението, които след изстрелването се отваряха и играеха ролята на парашут. По този начин бомбите падаха бавно и почти вертикално, а междувременно самолетът се оттегляше, за да не го засегнат отломките от взрива. Благодарение на стабилизаторите „Снейкай“ можеха да се пуснат от височина петстотин фута.

— Ще пуснем четири върху електроцентралата и осем върху Народното събрание — каза Коул. — Те няма да очакват да се насочим към Ханой, така че може да успеем да се изплъзнем без много противодействие.