Стивън Кунц - Завръщането на Интрудър

Графтън не беше в настроение.

— Само търговците на наркотици носят такива пръстени по джобовете си — продължи ченгето. — И обирджиите. Нали не си се катерил през някой прозорец?

— Напоследък не ми се е случвало — отвърна Джейк, затвори портфейла и го прибра в джоба.

— Бас държа, че доста ти помага с жените.

— Направо им сваля бикините. И дъщеря ти се хвана миналата седмица.

— Подпиши тая разписка, задник такъв. Джейк я подписа.

Отведоха го пред едно бюро. На стол с права облегалка седеше командирът му Дик Доновън. Той не се обърна да погледне към Джейк, докато последният подписваше още два листа хартия, които сержантът му пъхна под носа. Единият беше призовка за предварително гледане на делото в съда. Копието Джейк прибра в джоба си.

— Можете да си вървите — каза сержантът.

Доновън стана от стола и тръгна към вратата. Джейк го последва.

Стигнаха паркинга и Джейк седна отдясно в колата на Доновън. Командирът продължаваше да мълчи. Беше едър, висок поне шест фута и три инча, с широки рамене и гигантски крака. Той бе първият навигатор на бомбардировач, командвал някога учебната ескадрила ВА-128.

— Благодаря, че ме измъкнахте, шкипер.

— Имах много по-добри възможности да оползотворя времето си от това да идвам с кола чак до Сиатъл, за да измъкна един офицер от затвора. Офицер! Да се бие в бар! За малко да не дойда. И не биваше да идвам. Искаше ми се да не бях го правил.

— Съжалявам.

— Не ме будалкай, господинчо. Не съжаляваш! Дори не си бил пиян, когато си изхвърлил онзи тип през прозореца. Изпил си точно половин бира. Прочетох полицейския доклад и показанията на свидетелите. Ти не съжаляваш и нямаш никакво извинение.

— Съжалявам, че трябваше да идвате дотук, сър. Не съжалявам за онзи тип. Заслужаваше си го.

— Ама ти за какъв се мислиш, Графтън? За супергерой от комикс? Кой ти е дал правото да наказваш всяка отрепка, която заслужава наказание? Това е работа на полицаите и съдиите.

— Добре, не биваше да правя това.

— Ще ме разплачеш.

— Благодаря ви, че ме измъкнахте. Не трябваше да го правите.

— Знам, че е така. Не че ти пука особено.

— Това наистина няма значение.

— Какво да те правя сега?

— Постъпете, както считате за правилно, шкипер. Напишете една лоша характеристика, заповед за мъмрене, докладна до военния съд, каквото намерите за добре. Това е ваше задължение. Ако искате, утре ще подам молба за напускане.

— Просто ей така? — промърмори Доновън.

— Просто ей така.

— Това ли искаш? Да напуснеш Военноморските сили?

— Не съм мислил по този въпрос.

— „Сър“ ! — изръмжа Доновън.

— Сър.

Командирът млъкна, излезе на шосе I-5 и пое на север. Не се отклони на изхода за ферибота за Мукилтео, а продължи да кара по магистралата. Минаваше по дългия заобиколен път през моста при Десеншъп Пас към остров Уидбей.

Джейк седеше и гледаше пътя. Вече нищо нямаше значение. Нито момчетата, загинали във Виетнам, нито осакатените... цялото това страдание, кръвопролитие... Щом случаен глупак можеше да ги обиди на някое летище. Или оцелелите лейтенанти да се тормозят за досиетата си, докато катерят хлъзгавите стъпала на кариерата.

Юни, 1973 година след Христа.

Сигурно баща му работи във Вирджиния от изгрев до мрак. Той знае каква цена трябва да плати, плаща я и прибира плодовете на своя труд. Телетата се раждат и растат, говедата едреят, посевите никнат, зреят и накрая ги жънат.

Може би трябваше да се върне във Вирджиния и да си намери някаква работа. Беше уморен от униформата, от бумащината, дори... дори от летенето. Всичко му се струваше абсолютно безсмислено.

Доновън караше през планината Върнън. Той отново заговори:

— Онзи тип се е отървал с осемдесет и седем шева.

Джейк не му обърна внимание, само измънка нещо от учтивост.

— Топките му били подути като портокали — продължи шкиперът и въздъхна. — Осемдесет и седем шева не са малко, но не изглежда да има по-сериозни увреждания. Само няколко белега. Затова поговорих с прокурора. Няма да има дело.

Джейк изсумтя в отговор. Сега слушаше Доновън с половин ухо, но думите на командира му се струваха празни приказки.

— Прокурорът се е сражавал в Пета бригада на Морската пехота край Чозин 1 1 Чозин — язовир в Корея — бел. ред. — продължаваше Доновън. — Той прочете полицейския доклад и показанията на бармана и едноръкия войник. Жалбата и полицейското досие ще се изгубят.

— Хъм — отбеляза Джейк.

— Дължиш ми петстотин долара — двеста за гаранцията и триста за прозореца, който си счупил. Можеш да ми напишеш чек.