Нелсън Демил - Полет 800

Изкашлях черна храчка в почернялата си носна кърпа и я пъхнах в джоба си.

Поради естеството на занаята си бях разбрал какво става още преди да се е случило, обаче повечето хора наоколо, включително от спасителните групи и двете ченгета с мен, смятаха, че е злополука. Когато в 09:03 вторият самолет се блъсна в Южния небостъргач, всички разбраха невероятното.

Бях прекарал първите часове след удара в търсене на Кейт, но когато проумях мащабите на трагедията и жертвите, просто търсих оцелели сред тлеещите развалини.

Спомних си последното съобщение по радиостанцията от едното ченге: „Двамата цивилни с четиримата полицаи са вътре“.

Бях се опитвал да се свържа с Кейт по мобифона си, обаче всички мобифони угаснаха и продължаваха да мълчат.

От 06:30 тая сутрин, когато бях напуснал останките на Северния небостъргач, не бяха открити оцелели и не се очакваше да има повече.

Колкото и нереално да ми се струваше на самото място, пътят до вкъщи беше още по-нереален. Улиците пустееха и малкото минувачи изглеждаха като в шок. Намерих такси на двайсетина преки северно от руините и шофьорът, казваше се Мохамед, се разплака още щом ме видя и плака по целия път до източна Седемдесет и втора улица. Портиерът Алфред също се разплака, когато слязох от колата.

Пак погледнах издигащия се дим и за пръв път усетих, че по мръсното ми лице се стичат сълзи.

Смътно си спомням как се качих с асансьора заедно с Алфред, който имаше ключ, спомням си, че влязох в апартамента. След почти двумесечно отсъствие той ми изглеждаше непознат. Останах няколко секунди на прага в опит да определя защо съм там и какво да направя. После се запътих към балконската врата, защото виждах черния дим навън и той ме привличаше, тъй като ми беше по-познат от дома ми.

Докато прекосявах дневната, нещо на дивана — одеяло — привлече вниманието ми и се приближих. Коленичих до Кейт, която спеше, здраво увита в одеялото, покриващо всичко освен измазаното й с черни сажди лице и едната й ръка, отпусната върху гърдите й. В дланта си стискаше мобифона си.

Не я събудих, но дълго я гледах.

Оставих я да спи на дивана и излязох на балкона.

Вратата зад мен се отвори и се обърнах. Спогледахме се, после направихме няколко колебливи крачки един към друг, буквално паднахме в разтворените си обятия и заплакахме.

Сънено седяхме на двата стола на балкона и се взирахме в мрака, който обгръщаше Южен Манхатън, пристанището и Статуята на свободата. Не летяха самолети, не звъняха телефони, не пищяха клаксони и по улиците почти не се мяркаше жива душа.

В тоя момент човек трудно можеше да осъзнае мащабите на нещастието и никой от нас двамата не бе гледал, нито слушал новини, защото бяхме присъствали там, където се случваха новините, и освен няколкото радиоапарати и прекалено многото слухове, знаехме по-малко от жителите на най-далечните краища на Щатите. Накрая, макар да знаех отговора, попитах Кейт:

— Ами Джил?

Тя помълча няколко секунди.

— Аз първа стигнах до експресния асансьор за „Прозорците“ и реших да я изчакам… тя влезе във фоайето с полицай Алварес и още един… Качих ги в асансьора… после реших да те почакам…

Не отговорих. След няколко минути Кейт продължи:

— Преди да се качи в асансьора, Джил ме попита: „Да изчакам ли Джон заедно с теб?“ И аз й отговорих: „Не, с тези полицаи си в добри ръце. Идвам след няколко минути“. Съжалявам…

— Недей.

Естествено питах се кой друг е стигнал на сто и седмия етаж, преди самолетът да се блъсне в небостъргача. Тъй като бях питал стотици ченгета и пожарникари, със сигурност знаех, че почти никой от горните етажи не е успял да слезе преди в 10:30 сградата да рухне.

— Останах във фоайето да помогна, после пожарникарите ни накараха да излезем и те търсих… — промълви Кейт. — После небостъргачът се срути… побягнах… след това трябва да съм припаднала от дима — свестих се в един медицински пункт. Към полунощ се върнах да те търся, обаче си бях изгубила документите и не ме пуснаха през кордона. — Жена ми избърса очите си. — Проверих в болниците и медицинските пунктове… Час по час се обаждах на мобифона ти и вкъщи… после се прибрах и теб те нямаше… — Тя изхлипа. — Мислех, че си мъртъв.

Хванах почернялата й от сажди ръка.

— Аз пък мислех, че си… вътре…

Затворих очи, представих си грамадния самолет, който летеше над Бродуей, и разбрах, че трябва да е минал точно между федералната сграда на номер двеста и деветдесет и нашите офиси на Федерал Плаза. Всички в службата сигурно го бяха видели и се зачудих дали са разбрали, че виждат първия изстрел от дългата война, която завинаги щеше да ни промени.