Нелсън Демил - Полет 800

Отидох при третия автомобил и се качих. Оттам можех да виждам какво става, а от водещата кола Кейт можеше да прави промени в плановете, ако се наложи. Така Джил пътуваше под охрана в средната кола с Алварес и другите двама полицаи.

Сержантът, който седеше на предната дясна седалка в моята кола, каза няколко думи по радиостанцията си. Водещият автомобил направи обратен завой на булеварда, което по принцип не е позволено, и потеглихме.

— Какъв е маршрутът? — попитах сержанта.

— Ще минем през Уестсайд, освен ако не предпочитате друг път.

— Звучи добре. Нали сте наясно, че някои хора може да се опитат да ни го натикат?

— Да си го натикат отзад.

— Всички от групата ли са подготвени?

— Да.

— Какво мислите за ФБР?

Той се засмя.

— Без коментар.

— Ами за ЦРУ?

— Не познавам такива.

Късметлия. Облегнах се назад и си погледнах часовника. Беше 08:21 и в зависимост от движението може би щяхме да закъснеем с петнайсетина минути, което ме устройваше. Наш, който си умираше да държи нещата в свои ръце, и неговите момчета и без това щяха да са там най-малко петнайсет минути по-рано, убедени, че и ние ще подраним. Можеха да седят и да се потят колкото си искат.

Повечето срещи са игри на надхитряване и тая щеше да е истинска оргия.

След десет минути пътувахме на юг по булевард „Джо Димаджо“, също известен като Дванайсето авеню или Западната улица. Пътят минаваше успоредно на река Хъдсън — приятна разходка в слънчев ден. Нашият малък конвой се провираше между другите коли и се движеше по-бързо от тях, тъй като те щяха да бъдат глобени за такова шофиране.

Разстоянието до Световния търговски център беше осем километра. Двата небостъргача се виждаха много преди да стигнем там.

В джоба на сакото си носех касетата с „Един мъж и една жена“, която бе купила Джил, само че в кутията с надпис „Собственост на хотел «Бейвю» — моля, върнете касетата“. Ако феберейците имаха някаква съдебна заповед, можеха да я наложат на мен, Кейт или Джил, да се опитат да ни вземат касетата или да ни арестуват — или да конфискуват касетата и да ни арестуват. Обаче не можеха да наложат съдебна заповед на полицай Алварес, даже да надушеха, че порно версията на записа е в него.

Във всеки случай, съмнявах се, че Наш и компания ще се решат да направят сцена в обществен ресторант, в който закусват поне триста души. Ако изпаднех в поредното си извратено настроение, може би щях да им дам моята порно версия на „Един мъж и една жена“.

През предното стъкло виждах патрулната кола с Джил и Алварес, обаче не и водещия автомобил с Кейт. Трафикът беше променлив и тая сутрин много шофьори на камиони караха лудо.

Погледнах си часовника. 08:31. Току-що бяхме подминали хеликоптерната площадка на Трийсета улица и наближавахме кея Челси. Още няма и пет километра с тая скорост и към девет без петнайсет щяхме да спрем пред Северния небостъргач откъм Визи Стрийт.

Не очаквах никакви проблеми по пътя дотам, нито на влизане във фоайето и в асансьора, който отиваше направо в „Прозорците на света“ на сто и седмия етаж. Всъщност не очаквах никакви проблеми и на срещата, която по същество се свеждаше до излагане на позициите — щяхме да видим на кой му е по-дълъг и на кого му стиска повече.

Знаех как работи мозъкът на Наш. Той беше търпелив, коварен и понякога интелигентен. Искаше да види с кого ще отида. Искаше да чуе какво имам да кажа. Искаше да свали анамнеза на Джил Уинслоу и да види дали наистина носим записа. Нямаше да доведе на срещата никой, който вече да не участва в заговора, затова нямаше да присъства представител на главна прокуратура, освен ако не беше замесен и той или не използваха самозванец, нещо типично за ЦРУ. Искам да кажа, Тед Наш често се представяше за агент от ФБР, а когато се запознах с него, твърдеше, че бил от Министерството на земеделието. После за известно време се преструваше на умрял. И понякога се правеше на евентуален бивш любовник на Кейт Мейфилд. Не се преструваше само когато се държеше като задник.

И понеже беше извратен нещастник, може да бе поканил на закуската Марк Уинслоу, за да окаже натиск върху Джил. Както и Бъд Мичъл, който почти със сигурност щеше да присъства.

Във всеки случай, за Тед Наш срещата щеше да е само приказки. Проблемът щеше да дойде после, когато той щеше да направи своя ход. Или, казано иначе, нещо като банкета, на който каниш враговете си да се наприказват и натъпчат и после ги избиваш. Всъщност идеята за закуската беше моя, обаче схващате положението.