Нелсън Демил - Полет 800

Ако имаше и капчица разум, Наш трябваше да знае, че ще мобилизирам груба сила за целта и че грубата сила ще е от НЙПУ. По тая причина той имаше свои армии в крилата. Но сержантът пред мен беше казал: „Да си го натикат отзад“.

Естествено, разбирах, че си имам личен проблем с господин Тед Наш и че донякъде нещата са свързани с това. Ала даже да не го познавах, даже да го харесвах (а аз не го харесвах), не виждах как бих могъл да се справя по друг начин.

— Имам инструкции да изчакам края на вашата среща и после да ви изведа от сградата в патрулните коли — каза сержантът. — Нали така?

— Да. И точно тогава може да се натъкнете на феберейци с други намерения.

— Веднъж ми се случи нещо подобно — осведоми ме ченгето. — Феберейците искаха да приберат един тип по обвинение в притежаване на дрога, а аз имах заповед за ареста на същия тип по същото обвинение.

— Кой го прибра?

— Ние. Обаче после го взеха феберейците. Нали знаете, в края на краищата те постигат своето. Но на самото място ние сме по-силни.

— Така е.

— А после къде?

— Още не съм сигурен. Навсякъде другаде освен в градския арест. Сержантът се засмя.

Погледнах през прозореца към реката и брега на Джързи. На другия ден или още следобед очаквах да съм в офисите на КТС на Федерал Плаза с крака, изпружени върху бюрото на Джак Кьоних, и кабинетът му да е фрашкан с добри хора. Въпреки всичките ми лични проблеми с тях, феберейците си бяха честни пичове, професионалисти, които спазваха буквата на закона. Още щом тоя случай престанеше да е мое занимание в свободното ми време и преминеше в юрисдикцията на ФБР, можех да замина на почивка с Кейт. Може би тя щеше да пожелае да види къде съм прекарал месец и половина в Йемен.

Пътят зави покрай тунела Холанд.

— Виждате ли средната кола? — попитах ченгетата.

— Вече не — отвърна шофьорът. — Да им се обадя ли?

— Да.

Той се свърза с двете коли и от водещата отговориха:

— Тук сме. Паркирахме на Визи и влизаме в Северния небостъргач.

— Ясно.

И вторият автомобил:

— Отбиваме от Западната. Ще пристигнем след две минути.

— Ясно.

Погледнах си часовника. Беше 08:39. Трябваше да сме на около пет минути от големия пешеходен площад, който заобикаляше комплекса на Световния търговски център. Няколко минути път пеш до фоайето, после с бързия асансьор до „Прозорците на света“.

— Искам двамата да дойдете с мен — казах на сержанта. Той кимна.

— Оставихме единия колега от водещата кола да пази автомобилите. Ние идваме с вас.

— Добре.

Завихме по Визи Стрийт и в 08:44 спряхме до двете полицейски коли. Слязох и ченгетата с мен ме последваха. Размениха няколко думи с полицая, който пазеше колите. Той току-що беше разговарял по радиостанцията си.

— Двамата цивилни… — имаше предвид Кейт и Джил — с четиримата полицаи са вътре — осведоми ни ченгето.

Изкачих се по стъпалата от тротоара и се запътих към входа на Северния небостъргач. Беше 08:45.

Докато прекосявах оживения площад, чух нещо като далечен рев и видях, че неколцина души около мен вдигат поглед. Двамата полицаи също погледнаха.

— Като че ли някакъв самолет се спуска прекалено ниско към летището в Нюарк — отбеляза единият.

Продължихме да вървим, после спрях и се обърнах, за да видя какво зяпат всички.

От север се приближаваше грамаден двумоторен пътнически самолет — летеше прекалено ниско точно над Бродуей и идваше право към нас. Ревът на двигателите беше оглушителен и самолетът увеличи скоростта, сякаш пилотът бе натиснал щурвала напред.

Обърнах се през рамо към Северния небостъргач на Световния търговски център и видях, че е по-висок и че самолетът се е насочил към него.

Хората наоколо вече крещяха, няколко души се хвърлиха на земята.

Една жена до мен ахна:

— Господи…

Слънцето беше изгряло преди повече от час, ала светлината му бе затъмнена от дима на пламтящите пожари.

От балкона на апартамента си, който гледаше на юг, виждах епицентъра на двата огромни черни езика и блясъка на прожекторите, осветяващи чернотата на мястото, на което до предишната сутрин се бяха извисявали двата небостъргача.

По някое време през нощта бях изгубил сакото си при спасителната операция и останалите ми дрехи и кожата ми бяха черни от мазни сажди, които воняха, ала чиято смрад вече не усещах.

Погледнах си часовника, избърсах чернилката от кристала и видях, че е 07:32. Не можех да си представя, че е изтекло почти цяло денонощие. През деня имаше часове, когато времето сякаш летеше, и моменти, когато си мислех, че шейсет минути са всъщност много часове, обаче времето сякаш бе спряло през нощта, която ми се струваше безкрайна, дори след изгрев слънце.