Нелсън Демил - Полет 800

— Ами ако ме арестуват, че се ровичкам в тия неща?

— Не могат да те арестуват.

— Убедена ли си?

— Абсолютно. Нали съм правистка.

— Може да се опитат да ме убият.

— Ставаш смешен.

— Не. Нашият бивш съекипник от ЦРУ Тед Наш няколко пъти ме е заплашвал, че ще ме убие.

— Не вярвам. Освен това той е мъртъв.

— Те са много.

Кейт се засмя. Не беше смешно.

— Какво очакваш да направя, Кейт? — пак я попитах.

— Да превърнеш този случай в тайното си хоби.

Това пак ми напомни, че моят колега от КТС господин Лайъм Грифит специално ме беше посъветвал да не го правя. Отбих край пътя и казах:

— Погледни ме, Кейт.

Тя ме погледна.

— Мотаеш ме, скъпа. Това не ми харесва.

— Извинявай.

— Точно какво искаш да направя, мила?

Кейт се замисли за миг.

— Само гледай и слушай. После ти сам реши какво искаш да направиш. — Насили се да се усмихне. — Просто бъди Джон Кори.

— Тогава ти просто бъди Кейт.

— Опитвам се. Адски е… кофти. Разкъсвам се… Не искам да се забъркаме… да се забъркаш в неприятности. Но този случай ме измъчва от пет години.

— Той измъчва много хора. Обаче следствието е приключено. Като кутията на Пандора. Остави го така.

Тя помълча, после промълви:

— Смятам, че справедливостта не е възтържествувала.

— Това е злополука — възразих аз. — Няма нищо общо със справедливостта.

— Вярваш ли го?

— Не. Само че, ако се измъчвах от всеки случай, когато справедливостта не е възтържествувала, щях да имам нужда от щатен психоаналитик.

— Това не е какъв да е случай и ти го знаеш.

— Да. Обаче няма да съм човекът, който ще си навре оная работа в огъня, за да види колко е горещо.

— Тогава да се прибираме вкъщи.

Върнах се на пътя и след около минута попитах:

— Е, къде отиваме?

Тя ме насочи към Манток Хайуей, първо на запад и после на юг към океана.

Пътят свършваше с ограда и портал от телена мрежа. Фаровете ми осветиха надпис БАЗА НА БРЕГОВАТА ОХРАНА НА САЩ „МОРИЧЕС“. ЗАБРАНЕНА ЗОНА.

От караулката излезе униформен служител от бреговата охрана. На пояса му висеше кобур с пистолет. Той отвори портала, после вдигна ръка. Спрях.

Мъжът се приближи и му подадох служебната си карта. Той почти не ме погледна и без да ни попита каква е целта на идването ни, каза:

— Продължавайте.

Явно ни очакваха и всички други, освен мен, знаеха каква е целта на посещението ни. Влязох през отворения портал и продължих по асфалтовия път.

Пред нас се появи живописна сграда от бели дъски с червен покрив и квадратна вишка — типична стара база на бреговата охрана.

— Спри тук — каза Кейт.

Спрях на паркинга пред сградата, угасих мотора и слязохме от джипа.

Заобиколихме базата, която гледаше към водата. Погледнах осветената с прожектори сграда, построена върху малък нос, вдаден в залива Моричес. Край водата имаше навеси за лодки, а за дългия кей вдясно от тях бяха завързани два катера на бреговата охрана. Единият като че ли беше катерът, участвал в панихидата. Освен дежурния на портала, базата изглеждаше абсолютно пуста.

— Тук установиха командния пункт непосредствено след катастрофата — осведоми ме Кейт. — Всички спасителни съдове идваха през протока Моричес и караха останките от самолета, които се превозваха в хангара на военноморската база в Калвъртън. Освен това тук докараха труповете, преди да ги пратят в моргата. — Тя помълча, после прибави: — Два месеца и аз работих тук от време на време. Живеех в един съседен мотел.

Не отговорих, обаче се замислих. Познавах неколцина от полицейското управление, които седмици и месеци наред денонощно бяха работили по случая, постоянно пътуваха, сънуваха кошмари за трупове… парчета от трупове… детски играчки, плюшени животни, кукли, куфари, раници… много младежи бяха заминавали за Париж на летни курсове. Едно момиче носело пари в чорапа си. Спасителите извадили от морето кутийка с годежен пръстен. Някой щял да се сгодява в Париж…

Прегърнах Кейт и тя отпусна глава на рамото ми. Известно време останахме така, загледани в залива. Корава е, обаче даже коравите хора понякога са съкрушени.

Кейт се изправи и аз я пуснах. Тя тръгна към кея и в движение заговори:

— Когато дойдох тук в деня след катастрофата, бреговата охрана се канеше да закрие тази база и бяха престанали да я поддържат. Тревата ми стигаше до кръста. След няколко дни беше претъпкано с радиоколи, бусове на криминалистични екипи, линейки, ей там имаше голяма палатка на Червения кръст, камиони, мобилни морги… инсталираха ни подвижни душове, за да се мием от… мръсотията… След седмица направиха ония две хеликоптерни площадки на моравата. Реакцията ни си я биваше. Направо си беше отлична. Бях горда, че работя с тези хора. С бреговата охрана, Нюйоркското полицейско управление, местната и щатската полиция, Червения кръст и много местни рибари и моряци, които денонощно търсеха тела и останки… Наистина беше удивително. — Кейт ме погледна. — Ние сме добри хора. Знаеш ли го? Егоисти сме, глезени егоцентрици. Обаче когато се случи подобна гадост, се проявяваме в най-добрата си светлина.