Нелсън Демил - Полет 800

Кимнах.

Стигнахме до края на кея и тя посочи на запад към мястото, където в тая нощ преди пет години самолетът на ТУЕ бе избухнал над океана.

— Ако е било злополука, добре, хората от „Боинг“, Националната служба за безопасност на транспорта и всички други, които отговарят за сигурността на самолетните полети, могат да поправят дефекта и навярно никой друг няма да има основание да мисли за експлодиращия главен резервоар. — Кейт дълбоко си пое дъх. — Но ако е било убийство, трябва да се убедим в това, преди да потърсим справедливост.

Замислих се за миг.

— Издирвал съм убийци, когато почти никой друг не е смятал, че е извършено убийство.

— Имаше ли късмет?

— Веднъж. След години изникват разни неща. И пак започваш следствието. Имаш ли нещо?

— Възможно е. — Тя се усмихна. — Имам теб.

Усмихнах се и аз.

— Е, не съм чак толкова добър.

— Хубавото е, че можеш да погледнеш на случая с непредубедено око и ясен ум. Всички ние година и половина живяхме с този случай до края на следствието и ми се струва, че бяхме смазани от мащабите на трагедията и обема на документалния материал — докладите на криминалистите, противоречивите теории, борбата за правомощия между различните институции, външния натиск и агресивността на медиите. През всички тези глупости има пряк път. Някой трябва да го открие.

Всъщност повечето ми успешни разследвания бяха резултат от обичайната скучна полицейска работа, криминалистични доклади и така нататък. От време на време обаче разкриването на престъпление беше свързано с щастливото откриване на златното ключе, което отваря вратата към краткия път през глупостите. Случва се, но не и в случаи като тоя.

Кейт се извърна от водата и отново погледна бялата сграда на бреговата охрана в далечината. Няколко прозореца светеха, ала не се мяркаше никакво движение.

— Тук е доста тихо — отбелязах.

— Пак се готвят да закрият базата. Построена е в началото на Втората световна война като мярка срещу немските подводници, дебнещи по крайбрежието. Онази война е свършила, свърши и Студената война, катастрофата на полет осемстотин беше преди пет години. Единственото, което може да запази базата, е терористичната опасност или действителен терористичен акт.

— Ясно. Обаче не бива да си измисляме такива неща.

— Не бива. Само че ти работиш в Контратерористичната спецчаст достатъчно отдавна, за да знаеш, че съществува реална опасност, на която нито властите, нито хората обръщат внимание.

Не отговорих.

— Недалеч оттук са биологичната лаборатория на Плъм Айлънд, Националната лаборатория „Брукхейвън“, военноморската база „Гротън“ и атомната електростанция в Ню Лъндън оттатък Лонгайландския залив. И да не забравяме атентата срещу Световния търговски център през февруари деветдесет и трета.

— И да не забравяме господин Асад Халил, който все още иска да ме убие — напомних аз. — Да убие и двама ни.

Тя помълча, зареяла поглед в пространството, после каза:

— Имам чувството, че над нас е надвиснала някаква опасност. Нещо много по-опасно от Асад Халил.

— Надявам се, че се лъжеш. Халил беше най-гадният скапаняк, на когото съм се натъквал.

— Смяташ ли? Ами Осама бин Ладен?

Не ме бива много с арабските имена, обаче това го знаех. Всъщност в кафенето на КТС висеше негова снимка с надпис „Търси се“.

— Да, човекът, който стоеше зад атаката срещу военния кораб „Коул“.

— Той е виновен и за атентата срещу американската казарма в саудитската столица Рияд през ноември деветдесет и пета, при който загинаха петима американски войници. После през юни деветдесет и шеста пак той стоеше зад атентата в жилищния комплекс Кобар Тауърс в Дахран, Саудитска Арабия, където живееха американски военни. Деветнайсет жертви. Той е планирал атентатите срещу посолствата на Съединените щати в Кения и Танзания през август деветдесет и осма, при които загинаха двеста двайсет и четирима души и бяха ранени още пет хиляди. И за последен път се появи преди девет месеца — атаката срещу „Коул“ през октомври две хилядната, когато загинаха седемнайсет моряци. Осама бин Ладен.

— Сериозен списък. И какво прави оттогава?

— Живее в Афганистан.

— Оттеглил ли се е?

— Не бих разчитала на това — отвърна Кейт.

Запътихме се обратно към джипа. — А сега накъде? — попитах аз. — Още не сме приключили тук. Бях си мислил, че това е просто спирка, свързана със спомени за Кейт, и място за моето вдъхновение. Явно имаше още нещо.