Нелсън Демил - Полет 800

— Вместо да ги възстановявам словесно, моментът ми се струва подходящ да ги разиграем.

— Дръж се прилично, Джон.

— Опитвам се да се вживея в случая.

— Стига, вече е късно. Давай с възстановката. — Тя се усмихна. — После ще го разиграем.

Усмихнах се в отговор.

— Добре. Имаме мъж и жена. Може да са отседнали в местен хотел, чието име по-късно може би ще науча. Скъпото вино предполага хора от средната класа и на средна възраст. Решават да отидат на плажа и взимат одеялото от леглото в хотела. Обаче имат хладилна чанта, така че е възможно до известна степен да са го планирали. Или познават, или са чували за това уединено място, а може и случайно да са се натъкнали на него. Предполагам, че са дошли привечер или рано вечерта.

— Защо?

— Ами, спомням си къде бях аз, когато чух за катастрофата. Денят беше ясен и слънчев и ти не спомена за плажно масло или лосион по одеялото, бутилката или чашите.

— Точно така. Продължавай.

— Добре. Та значи тия мъж и жена, които навярно са дошли с форд „Иксплорър“, пристигат тук някъде преди осем и трийсет и една, часа на катастрофата. Постилат одеялото, отварят хладилната чанта, вадят виното, отпушват го с тирбушона, напълват две чаши, допиват бутилката. По някое време са се съблекли и са правили секс.

Кейт мълчеше и аз продължих:

— Въз основа на влажния пясък по одеялото можем да допуснем, че са ходили при водата, голи или облечени. По някое време, по-точно в осем трийсет и една, виждат и чуват експлозия в небето. Не знам къде са стояли в тоя момент, обаче им идва наум, че взривът ще привлече хора на брега, затова си плюят на петите и изчезват, преди полицаят да се появи тук в осем четирийсет и шест. Двете коли най-вероятно са се разминали по единствения път, водещ до тоя плаж. — Прибавих: — Предполагам, че тия двама души не са били женени.

— Защо?

— Прекалено е романтично.

— Не бъди циничен. Може да не са избягали. Може да са отишли да повикат помощ.

— И така и не са се върнали. Не са искали да ги видят заедно.

Тя кимна.

— По този въпрос всички са единодушни.

— Кои всички?

— Всички агенти от Контратерористичната спецчаст, които преди пет години участваха в разследването.

— Нека сега аз те питам нещо. Какво прави тия двама души толкова важни, че ФБР си дава чак такъв зор?

— Сигурно са били очевидци на катастрофата.

— И какво от това? Шестстотин очевидци са видели експлозията. Над двеста от тях са заявили, че са забелязали светлина, която се стрелнала към самолета преди взрива. Щом ФБР не вярва на двеста души, защо тия двама непознати са толкова важни?

— А, забравих. Още една подробност.

— Аха.

— На одеялото имало и пластмасова капачка от обектив на видеокамера Джей Ви Си.

Замълчах за миг и обходих с поглед околността и небето. После я попитах:

— Тия хора обадиха ли ви се?

— Не.

— Няма и да ви се обадят. Да вървим.

Минахме през Уестхамптън.

— Вкъщи ли? — попитах.

— Още една спирка. Но само ако искаш.

— Още колко „още една спирка“ има?

— Две.

Погледнах жената, която седеше вдясно от мен. Това беше моята съпруга Кейт Мейфилд. Споменавам го, защото понякога е специален агент Мейфилд, а друг път се разкъсва от противоречия за самоличността си.

Виждах, че е Кейт, затова реших, че моментът е подходящ да изясня някои неща.

— Първо каза, че тоя случай не бил моя работа — отбелязах. — После ме заведе на плажа, където двамата непознати явно са станали свидетели на катастрофата и сигурно са я записали. Ще ми обясниш ли това очевидно противоречие?

— Не. — И прибави: — Няма противоречие. Просто си помислих, че ще ти се стори интересно. Бяхме близо до този плаж, затова ти го показах.

— Ясно. Какво ще ми се стори интересно на следващата спирка?

— Ще видиш на следващата спирка.

— Искаш ли да се заема с тоя случай?

— Не мога да ти отговоря.

— Ами, тогава мигни веднъж за „да“ и два пъти за „не“.

— Нали разбираш, Джон, че не мога да се забърквам в този случай — напомни ми тя. — Аз съм щатна агентка от ФБР. Може да ме уволнят.

— Ами аз?

— Пука ли ти дали ще те уволнят?

— Не. Имам три четвърти инвалидна пенсия от полицията. Освободена от данъци. А и без това не съм очарован от перспективата да работя за теб.

— Няма да работиш за , а с мен.

— Както и да е. — Помълчах. — Какво искаш да направя?

— Само гледай и слушай, после прави каквото ще правиш. Обаче не искам да знам за това.