— Нямам право да ти кажа.
— Не се ли интересуваше какво правим тук?
— Откъде го познаваш?
— Той работи с нас, Джон.
— В кой отдел?
— В същия. Средноазиатски тероризъм. Какво ти каза?
— Защо не го познавам?
— Нямам представа. Той много пътува.
— Участвал ли е в разследването на полет осемстотин?
— Нямам право да ти кажа. Защо не го попита?
— Исках. Точно преди да го пратя на майната му. После моментът отмина.
— Не биваше да му говориш така.
— Той защо е тук?
Кейт се поколеба.
— За да види още кой е тук.
— Да не е нещо като „Вътрешен отдел“?
— Не знам. Възможно е. Моето име спомена ли се?
— Каза, че не си била удовлетворена от официалното окончателно заключение на следствието.
— Никога не съм го казвала на никого.
— Убеден съм, че сам се е досетил.
Тя кимна и като добър правист, който не желае да слуша повече, отколкото е готов да повтори под клетва, прекрати разговора, отправи очи към океана, после към небето, и смени темата:
— Все пак какво мислиш, че се е случило тук?
— Не знам.
— Знам , че не знаеш. Аз участвах в разследването, но също не знам. Какво мислиш ?
Хванах я за ръка и тръгнахме към джипа.
— Мисля, че трябва да обясним стрелналата се светлина. Без нея има категорични свидетелства за механична повреда. С нея има друга правдоподобна теория — противосамолетна ракета.
— И ти накъде клониш?
— Винаги клоня към фактите.
— Е, имаш да избираш между две групи факти — очевидците и техните свидетелства за стрелналата се светлина, от една страна, и от друга, криминалистичните факти, които не предполагат ракетен удар, а показват наличие на следи от случайна експлозия на главния резервоар. Кои факти ти харесват?
— Невинаги вярвам на очевидци — отвърнах.
— Ами ако са повече от двеста и всички са видели едно и също?
— Тогава трябва да разговарям с много от тях.
— Онзи ден видя осем от тях по телевизията.
— Не е същото като да ги разпитам лично.
— Аз съм ги разпитвала. Разговарях с дванайсет свидетели, чувах гласовете им и виждах очите им. Погледни ме в очите!
Спрях и я погледнах.
— Не мога да престана да мисля за думите и лицата им — каза Кейт.
— Може би няма да е зле, ако престанеш.
Стигнахме при джипа и й отворих вратата. Качих се, запалих и излязох на пясъчния път. Нискораслият бор с пружиниране се изправи, по-висок и широк, отколкото преди да го прегазя. Травмата е полезна за природата. Оцеляват най-годните.
Включих се в дългата върволица коли, напускащи панихидата.
Кейт дълго мълча и накрая рече:
— Когато идвам тук, винаги се нахъсвам.
— Разбирам защо.
Бавно се насочихме към моста.
Изведнъж съвсем отчетливо си спомних един разговор със специален агент Кейт Мейфилд, който бяхме провели скоро след запознанството си. Работехме по случая с Асад Халил, наскоро споменат от моя нов приятел Лайъм. Господин Халил, либийски джентълмен, беше дошъл в Америка с цел да убие група пилоти от американските ВВС, които бяха хвърлили някоя и друга бомба над родината му. Та както и да е, аз мърморех за дългото работно време или нещо подобно и Кейт ми каза: „Знаеш ли, когато разследваше експлозията на полет осемстотин, КТС работеше денонощно по седем дни в седмицата“.
Отвърнах, навярно саркастично и може би пророчески: „А това дори не е терористична атака“.
Кейт не отговори и си спомням, навремето си помислих, че никой от осведомените не отговаря на въпроси за полет 800 и че все още има неясноти.
И ето, че след година, вече моя съпруга, тя продължаваше да не споделя много. Обаче все пак ми казваше нещо.
Завих по моста и запълзях по пътя. Наляво се падаше Грейт Саут Бей, надясно — заливът Моричес. Светлините на отсрещния бряг искряха по водата. Звездите блещукаха по ясното нощно небе и през отворените прозорци нахлуваше солен въздух.
В една безупречна лятна нощ, много подобна на тая, точно преди пет години един грамаден пътнически самолет, единайсет и половина минути след излитането си от летище „Кенеди“ на път за Париж с двеста и трийсет пътници и екипаж на борда се беше взривил във въздуха и бе паднал на огнени парчета във водата, за да възпламени морето.
Опитах се да си представя как е изглеждало всичко това за очевидците. Определено трябваше да е излизало толкова далеч от границите на непосредствения им опит, че да не са били способни да го разберат или проумеят.
— Веднъж разпитвах очевидец на убийство и той твърдеше, че стоял на три метра от убиеца, който застрелял жертвата с един куршум от метър и половина — наруших мълчанието. — Всъщност цялата сцена беше записана от охранителна камера и ясно се виждаше, че свидетелят е на десетина метра от убиеца, убиецът — на пет-шест метра от жертвата и че са изстреляни три куршума. — Излишно прибавих: — При екстремни и травмиращи ситуации мозъкът не винаги разбира онова, което виждат очите и чуват ушите.
Читать дальше