Нелсън Демил - Полет 800

— Очевидците бяха стотици.

— Силата на внушението — не отстъпвах аз, — синдромът на фалшива памет или желанието да задоволиш разпитващия. А в тоя случай — нощно небе и зрителна измама. Ти избирай.

— Не е необходимо. В официалния доклад са изброени всичките с акцент върху зрителната измама.

— Да, спомням си. — В ЦРУ бяха направили предполагаема анимационна възстановка на взрива, която бяха показали по телевизията и която, изглежда, обясняваше стрелналата се светлина. Доколкото си спомнях, според анимацията светлината, която над двеста души бяха видели да се издига към самолета, всъщност идваше от него в резултат на пламтящото гориво, падащо от пробития резервоар. Отбелязваше се, че вниманието на очевидците не било привлечено от самата експлозия, а от звука, който стигнал до тях от петнайсет до трийсет секунди по-късно в зависимост от отдалечеността им. После, когато вдигнали поглед нагоре, те видели пламтяща струя реактивно гориво, която може би сбъркали с издигаща се ракета. Освен това според радарните данни след взрива централната част на самолетния корпус се издигнала нагоре и тя също можела да прилича на ракета.

Според ЦРУ — зрителна измама. Звучеше ми тъпо, обаче анимацията изглеждаше по-добре, отколкото звучеше. Трябваше пак да я гледам.

Трябваше и да се запитам, както бях направил преди пет години, защо тъкмо в ЦРУ са направили анимацията, а не във ФБР. Какво се криеше зад тоя факт?

Стигнахме до другия край на моста и излязохме на Уилям Флойд Паркуей. Погледнах часовника на таблото.

— Ще се върнем в града най-рано в единайсет.

— Даже по-късно, ако искаш.

— Какво значи това?

— Още една спирка. Но само ако искаш.

— Да не би да става дума за един бърз тек в някой почасов мотел?

— Не.

Струва ми се, си спомнях, че Лайъм Грифит настойчиво ме беше посъветвал да не превръщам тоя случай в хоби през свободното си време. Той не посочи какво ще се случи, ако не послушам съвета му, обаче предполагах, че няма да е приятно.

— Джон?

Трябваше да мисля за кариерата на Кейт повече, отколкото за своята — тя печелеше повече пари от мен. Може би трябваше да й предам думите на Грифит.

— Добре, да се прибираме вкъщи — каза тя.

— Добре, още една спирка — отвърнах.

Отбихме от Уилям Флойд Паркуей и продължихме на изток по Манток Хайуей. Кейт ме насочи към красивото градче Уестхамптън Бийч.

Прекосихме мост над залива Моричес към тесен бариерен остров, оттам завихме по единствения път, Дюн Роуд, и поехме на запад. Покрай пътя имаше нови къщи — отляво крайбрежни, отдясно — с изглед към океана.

— Преди пет години тук нямаше нищо — отбеляза Кейт.

Случайно наблюдение може би, но по-вероятно искаше да каже, че по времето на злополуката мястото е било по-уединено и съответно трябва да поставя в такъв контекст онова, което ще видя и чуя.

След десет минути пътен знак ме информира, че навлизам в окръжния парк „Къпсог Бийч“, официално затворен след залез-слънце, обаче аз официално бях по неофициална полицейска работа, затова продължих през големия паркинг.

Прекосихме паркинга и Кейт ме насочи към пясъчен път, всъщност естествена просека според табела, която също съобщаваше ЗАБРАНЕНО ЗА АВТОМОБИЛИ. Просеката беше частично препречена с ограда. Заобиколих я и фаровете ми осветиха пътека, широка колкото джипа, виеща се между храсталаци и дюни.

Когато пътеката свърши, Кейт ме упъти:

— Сега завий надолу към плажа.

Минах между две дюни и се спуснах по полегатия склон, като по пътя прегазих един нискорасъл дъб.

— Внимавай с растенията, моля те. Завий надясно при оная дюна. Завих зад дюната.

— Спри тук — каза Кейт. Спрях и тя слезе.

Угасих мотора, изключих фаровете и я последвах. Кейт застана пред джипа и се втренчи в тъмния океан.

— Вечерта на седемнайсети юли деветдесет и шеста друга кола, най-вероятно джип като твоя, е отбила от пътя и е спряла точно тук.

— Откъде знаеш?

— От доклада на уестхамптънската полиция. Точно след падането на самолета пратили тук патрулка и наредили на полицая да слезе на плажа и да види дали може да помогне с нещо. Стигнал тук в осем четирийсет и шест.

— С какво да помогне?

— По онова време точното място на катастрофата не е било известно. Имало възможност да се е спасил някой — хора със спасителни жилетки или салове. Полицаят светнал с фенерчето си и забелязал следи от гуми по пясъка. Свършвали точно тук. Обаче това не му се сторило странно и той продължил надолу към брега.