Нелсън Демил - Полет 800

Бързо отидох в предната част на къщата и погледнах през прозореца, но на алеята и паркинга нямаше други коли освен моята.

Върнах се в дневната точно в момента, когато светлината започна да се издига от хоризонта, оставяйки димна следа. Гледах записа на нормална скорост и нямаше грешка — наистина беше ракета. Помислих си, че двестате очевидци, които са видели светлината, ще потвърдят истинността му, за разлика от анимацията на ЦРУ.

Появи се първият проблясък, последван от грамадното огнено кълбо. Погледнах Джил, възседнала Бъд, който се надигна и се озърна през рамо. Преброих до четирийсет и чух екот от тонколоните — приглушена мощна експлозия, която заглъхна. После се възцари тишина.

Телефонът пак иззвъня и на дисплея пак пишеше „Частен номер“. След петото иззвъняване пак се включи телефонният секретар.

Беше 09:15, не чак толкова рано в неделя сутрин, за да се обаждат приятели или роднини, обаче все пак доста рано за две позвънявания едно след друго.

Джил и Бъд тичаха по плажа. Докато се приближаваха към камерата, забелязах, че тя го гледа. Какво си мислеше тоя идиот? Нима щеше да я зареже на плажа, ако Джил не бягаше достатъчно бързо, ако не се облечеше или не скочеше в колата, когато той се приготвеше за тръгване? Явно му липсваше и хладнокръвие, и смелост.

Искам да кажа, приятелите и любовниците или изплуват, или потъват заедно. Аз дори не познавах Джил Уинслоу, а седях и я чаках, въпреки че Тед Наш и неговите спътници можеха да почукат на вратата всеки момент. Те бяха въоръжени, аз — не. И не се съмнявах, че ако видят или разберат какво правя тук, ще са достатъчно отчаяни — и вбесени, — за да унищожат и вещественото доказателство, и двамата свидетели. Обаче седях дори след като бях копирал записа и продължавах да седя. Възможно е да има живот след смъртна опасност, както бях установил още в началото на полицейската си кариера, само че човек трябва да се погрижи да оцелее и душата му освен тялото. В противен случай тоя живот не си струва.

Чух затръшване на врата, после друга, и ми трябваше време, за да разбера, че звукът идва от телевизора. Над екрана се бе спуснала чернота и щяха да минат пет минути, докато се разнесеше гласът на Джил: „Мисля, че се взриви самолет“. Чух стъпките й във фоайето и спрях видеото, приклекнах до камерата, намерих съответния бутон и я изключих. Сам се изненадах, когато открих как да извадя миникасетата. После я прибрах в джоба си.

Джил влезе в дневната със сак в ръка. Носеше черен панталон и бяла блуза.

— Готова съм.

— Добре, хайде да върнем всичко както си беше. — Подадох й камерата и тя я занесе в килера, докато аз вадех „Един мъж и една жена“ от видеото и го изключвах. Проверих всички светлинни индикатори и бутони, за да съм сигурен, че никой не може да познае дали устройството е използвано. Изправих се. Джил стоеше до мен и ми подаваше кутията на филма. Прибрах касетата и я пъхнах в страничния джоб на блейзъра си. Натиснах копчето на ъгловата масичка и завесите се вдигнаха.

— Знаете ли кой се обажда преди малко? — попитах.

— На дисплея пишеше, че номерът е частен, и не оставиха съобщение.

— Добре… ето какъв е планът. Моята кола се следи. Трябва да използваме вашата.

— В гаража е. Обаче трябва да оставя писмо на Марк.

— Недейте. Без писма. Ще му се обадите по-късно.

Тя се усмихна принудено.

— От десет години искам да му оставя писмо на кухненската маса и сега, когато наистина си отивам, вие ми казвате, че не може, така ли?

— Ще му пратите имейл — казах. — Да вървим.

Вдигнах сака й и я последвах по коридора до врата, водеща към триместния гараж. Вътре имаше две коли: лексъс и беемве кабрио със свален гюрук.

— Коя да вземем? — попита госпожа Уинслоу.

От Дом Фанели знаех, че беемвето е на нейно име, което можеше да стане важно, ако господин Уинслоу обявеше жена си за изчезнала и ни спреше полиция.

— Кабриото.

Прибрах сака й в багажника.

— Искате ли вие да карате? — попита тя.

— Всъщност трябва да се отърва от моята кола. Къде наблизо мога да я оставя?

— Къде отиваме?

— В Манхатън.

— Добре. Просто карайте след мен. На около осем километра южно по Сидър Суомп ще видите знак за колежа „Съни“ в Олд Уестбери. Можете да оставите колата си там.

— Ясно. Запалете мотора, обаче не отваряйте гаража с дистанционното. — Приближих се до прозорците и предпазливо надникнах. Не видях автомобили и натиснах бутона до вратата. Когато се отвори, излязох. Тя изкара колата на заден и затвори с дистанционното. Подадох й миникасетата от камерата. — Пазете я. Ако се разделим, отидете на някое сигурно място. При приятели, роднини, в хотел. Не се прибирайте вкъщи. Обадете се на адвоката си, после в полицията. Разбирате ли?