Нелсън Демил - Полет 800

Джил кимна и аз я погледнах, обаче не ми се стори уплашена или объркана, което поуспокои и самия мен. Казах й:

— Вдигнете гюрука и затворете прозорците.

Госпожа Уинслоу вдигна гюрука. Качих се във форда и запалих двигателя.

Последвах я по дългата алея и Куейл Холоу Лейн.

Дотук добре. Положението обаче можеше рязко да се промени и аз обмислих няколко възможности и резервни планове в случай, че се разхвърчат говна.

Не беше в стила на Тед Наш да ми отпусне много каиша или да почива в неделя. Но можеше да съм го фраснал по главата по-силно, отколкото си мислех, и сега да лежи в тъмна стая с шишенце аспирин и да се мъчи да проумее кое как. Едва ли. Обаче каквото и да правеше в момента, явно не го правеше тук.

Като се замислех, ако знаех, че ще открия Джил Уинслоу и копие на записа, без колебание щях да го убия на плажа, за да избегна тая ситуация. Изпреварващите удари са хубаво нещо, когато човек е сигурен, че ще изпревари другия.

Съмнявах се, че ако сега се натъкна на Наш и компания, ще имам възможност да поправя грешката си, обаче бях убеден, че той ще се възползва от възможността да поправи своята.

След няколко минути излязохме на Сидър Суомп Роуд. Час по час поглеждах в огледалото, ала като че ли никой не ме следеше. Започвах да вярвам, че съм успял — Джил Уинслоу, записът, името на Бъд Мичъл и с малко късмет, чист път до Манхатън.

Свалих полицейската радиостанция от колана си, включих я и послушах известно време, но почти нямаше разговори, а което чух, не беше свързано с мен. Изключих радиостанцията и мислено си отбелязах при първа възможност да я върна на сержант Робъртс, което можеше да не е много скоро.

Пред себе си видях знак за колежа в Олд Уестбери. Джил зави надясно. Последвах я по обточен с дървета път до кампуса на малкия колеж, който в неделя пустееше. Тя спря на паркинга и аз оставих форда на едно свободно място. Взех сака си и го хвърлих в багажника на колата й, после казах:

— Аз ще карам.

Госпожа Уинслоу слезе и заобиколи отдясно, докато се настанявах зад волана.

Беемвето не беше с автоматични скорости. Отдавна не бях шофирал такава кола. Дадох на първа със съвсем малко стържене, което накара спътничката ми да потрепери.

Върнахме се на Сидър Суомп Роуд и потеглихме на юг. Беемвето бе истинска кукличка и със сигурност щях да избягам на всичко налично във федералните гаражи, което можеха да вземат Наш и компания.

След няколко минути видях знак за лонгайландската магистрала.

— Трябва да завиете за града ей там — посочи Джил.

— Чакайте.

Стигнах на шест метра от изхода, ударих спирачки и рязко завих надясно по рампата. Гумите засвириха и блокиращите механизми на спирачките запулсираха. Проверих в огледалото, после превключих на по-ниска предавка и натиснах газта. След десет секунди пътувах по магистралата, дадох на пета, престроих се през две ленти и настъпих педала до дупка. Тая машина направо летеше.

Продължих по крайната лента със сто и трийсет километра в час и отново проверих в огледалото. Дори да ме бяха следили, вече бяха изостанали поне на километър.

Движението не беше прекалено натоварено и можех да лъкатуша между неделните шофьори, които се движеха прекалено бавно в крайните ленти.

Джил известно време мълча, после попита:

— Преследват ли ни?

— Не. Просто се кефя на пътуването.

— Аз не.

Намалих и се престроих в средната лента.

— Как е малкото ви име? — след кратко мълчание се осведоми тя.

— Джон.

— Може ли да ти казвам Джон?

— Естествено. А аз може ли да ти казвам Джил?

— Вече го правиш.

Включих мобифона си и изчаках пет минути, обаче не прозвуча сигнал и го изключих.

— Как си? — попитах я.

— Добре. А ти?

— Бомба. Разбираш ли какво става?

— Донякъде. Предполагам, че ти знаеш какво става.

— Определено. — Погледнах я. — Трябва да си наясно, че вече си от правилната страна на барикадата — страната на истината и справедливостта, страната на жертвите от полет осемстотин, техните роднини и американския народ.

— Тогава кой ни преследва?

— Може би никой. Или може би неколцина мошеници.

— Тогава защо не се обадим в полицията?

— Е, може да са повече от неколцина мошеници и още не съм сигурен кой е добър и кой — лош.

— Какво ще правим, докато разбереш?

— Имаш ли предпочитан хотел в Ню Йорк, където обикновено отсядаш?

— „Уолдорф“ или „Юниън Лийг Клъб“.

— Хайде да ги избегнем. Ще изберем нещо не съвсем в центъра.