Нелсън Демил - Полет 800

— Имаш ли някакви въпроси към мен? — попитах Джил.

— Какви например?

— Например какво ще се случи после. Какво да очакваш. Такива неща.

— Ако трябва да знам нещо, ти ще ми кажеш. Нали?

— Да.

— Може ли да ти дам един съвет?

— Разбира се.

— Прекалено дълго държиш на първа предавка.

— Съжалявам.

Завих надясно по Шесто авеню и поех на север към Сентръл Парк, като внимавах как сменям предавките. След няколко минути бяхме пред хотел „Плаза“ и дадох ключовете на портиера да паркира колата. Внесох саковете в разкошното фоайе и последвах Джил до рецепцията.

Не исках да плати с кредитната си карта, която можеше да се проследи, затова тя уреди да плати с чек, който щеше да гарантира с кредитната си карта. Легитимирах се на служителя и поисках да видя управителя. Той се появи след няколко минути и инструктирах и двамата:

— Пътуваме инкогнито по служба. Ако някой пита, не му казвайте, че госпожа Уинслоу се е настанила тук, и веднага се обадете в стаята. Разбрахте ли? — Те ме разбраха и си отбелязаха в компютъра.

След десет минути бяхме в дневната на апартамента. Джил откри по-голямата спалня, която си присвои, без да каже дума, и се върна при мен в дневната.

— Ще се обадя на румсървис — каза тя. — Искаш ли нещо? Исках да се възползвам от барчето в стаята, обаче отвърнах:

— Само кафе.

Джил вдигна слушалката и поръча кафе и разни сладкиши.

— Мъжът ти дали вече се е прибрал? — попитах.

Тя си погледна часовника.

— Сигурно не.

— Добре, сега искам да се обадиш у вас и да му оставиш съобщение. Кажи нещо от рода, че имаш нужда да се откъснеш от вкъщи и си отишла в провинцията с приятелка или нещо такова. Гледай да не го разтревожиш, за да не се обади в полицията. Разбираш ли?

Госпожа Уинслоу се усмихна.

— Той няма да се разтревожи — ще се шокира. Досега никога не съм изчезвала… е, поне без алиби. И няма да се обади в полицията, защото ще го е срам.

— Ясно. Обади се по мобифона си. — Нали каза, че…

— Можеш да го оставиш включен около пет минути, максимум десет.

Тя кимна, извади мобифона си от чантата, включи го и набра номера.

— Марк, аз съм. Доскуча ми и реших да се разходя до Хамптънс на гости на една приятелка. Може да пренощувам при нея. Ако искаш, обади се на мобифона ми и ми остави съобщение. — После прибави: — Надявам се, че сутринта си прекарал приятно с момчетата и че Бъд Мичъл не те е ядосал пак. — Погледна ме, усмихна се и ми намигна. — Чао.

Госпожа Уинслоу явно се забавляваше.

— Добре ли беше?

— Идеално — похвалих я.

От друга страна, ако бе събрал две и две, Наш рано или късно щеше да отиде в дома на семейство Уинслоу. Тогава господин Уинслоу щеше да чуе друга версия и да бъде помолен да помогне на властите да открият неговата своеволна съпруга. Обаче сега не можех да мисля за това.

— Моля те, изключи мобифона си и не забравяй да го изключваш всеки път, щом го използваш — казах на Джил.

Тя го изключи и го прибра в чантата си.

После отиде в спалнята си да се освежи.

На вратата се позвъни и аз пуснах момчето от румсървиса и подписах сметката.

Отидох при прозорците и погледнах към Сентръл Парк.

Чувствах се като беглец. И нищо чудно, защото наистина бягах. По ирония на съдбата през целия си професионален живот бях преследвал други бегълци, макар повечето да бяха толкова глупави, че всъщност не успях да науча от тях много за това как да не ме заловят.

Обаче все бях понаучил нещо и не бях глупав, затова имаше известна вероятност господата Наш, Грифит и сие да не ме открият скоро.

Джил се върна в дневната. Явно се беше понапудрила и гримирала. Седнахме на масата и се нагостихме с кафе и сладкиши. Установих, че съм гладен, обаче не ометох цялата чиния.

— Жена ти утре ли си пристига? — попита тя.

— Би трябвало. Към четири следобед.

— Ще я посрещнеш ли на летището?

— Не. Не мога да се появя на предварително уговорено място.

Джил не попита защо и видях, че загрява.

— Ще уредя да я посрещнат и да я доведат тук. Нито тя, нито аз можем да се върнем вкъщи.

Тя кимна, погледна ме и накрая каза:

— Страх ме е, Джон.

— Няма защо.

— Имаш ли пистолет?

— Не.

— Защо?

Обясних й и прибавих:

— Не ми трябва пистолет.

Известно време поговорихме на общи теми и аз й казах:

— Вземи касетата, която ти дадох, и дай да я заключат в хотелския сейф.

— Добре. Какво ще правиш с „Един мъж и една жена“?

— Остави това на мен.

Тя кимна.

— Искам да отида на черква. После ще се поразходя. Може ли?