Нелсън Демил - Полет 800

Очаквах да каже „Обичам те“ или „Искрено твой“, обаче съобщението свърши. Изключих мобифона и й го подадох.

Известно време и двамата мълчахме.

— Не му се обадих, естествено — накрая ме осведоми тя.

— Как успя да устоиш на тая прочувствена молба?

Джил се усмихна, но усмивката й помръкна.

— Наистина не искам да му причинявам мъка.

— С твое позволение, той не ми се стори много измъчен. Обаче ти го познаваш по-добре от мен.

— Марк ме търси още три пъти, само с кратки съобщения да му се обадя — каза тя.

Замислих се за съобщението на Марк Уинслоу и стигнах до извода, че Тед Наш не е ходил в дома на господин Уинслоу, за да търси госпожа Уинслоу. После пак се замислих и стигнах до извода, че Тед Наш е стоял в стаята с Марк Уинслоу, който се е обаждал на жена си.

— Съпругът ти… нормално ли говори? — попитах я.

— Да. Това е нормално за него.

— Исках да кажа, смяташ ли, че някой друг го е накарал да ти се обади? Например полицията?

Тя се замисли.

— Предполагам, че е възможно… иначе нямаше да спомене за момчетата… но… — Джил ме погледна. — Знам какво искаш да кажеш, но не съм сигурна.

— Добре. — Просто поредната параноична мисъл, обаче основателна. Накратко, нямаше значение дали Тед Наш е на една крачка зад мен, стига да не ме изпревареше с една крачка. — Какво ще кажеш да пийнем по нещо?

Пийнахме и тя напомни за идеята си да отидем на вечеря, обаче аз настоях за румсървис, отчасти защото винаги се натъквам на неподходящи хора, когато излизам, и отчасти, защото колкото повече врати имаше между мен и Джил Уинслоу, от една страна, и ония, дето ни търсеха — от друга, толкова по-добре.

Побъбрихме си и Джил потвърди, че е оставила касетата в хотелския сейф. Казах, че съм получил разписката. Тя ми докладва и че цял ден е държала мобифона си изключен и че не е използвала кредитни карти и банкомати.

Ходила в „Сейнт Томас“ на Пето авеню, после се разходила през парка до Метрополитън Мюзиъм. Отишла в „Барнис“, след това позяпала витрините по Мадисън Авеню и се върнала в „Плаза“. Типична неделя в Ню Йорк, обаче адски паметен ден за Джил Уинслоу.

Поръчахме румсървис и той пристигна в осем. Седнахме на масата с приглушени светлини, запалени свещи и тиха музика.

Въпреки всичко това никой от нас не се опитваше да съблазни другия, което сигурно бе истинско облекчение и за двамата. Искам да кажа, тя беше много красива, обаче за всичко си има време и място. За мен това време бе отминало с брака ми, а за нея едва сега започваше. Освен това Кейт трябваше да пристигне към пет следобед на другия ден.

С вечерята пихме вино и тя се понапи, и започна да ми разказва за Марк и за връзката си с Бъд.

— Даже когато реших да се поразвихря, го направих с мъж, в когото бях сигурна, че няма да се влюбя. Безопасен секс. Безопасен съпруг. Безопасен брак. Безопасен квартал. Безопасни почивки. Безопасни приятели.

— В това няма нищо лошо. Тя само сви рамене. След малко каза:

— След Бъд имах само една съвсем кратка връзка. Преди три години. Продължи около три месеца.

Не исках да слушам подробности и Джил не ми ги натрапи.

Бях си поръчал пържола, не защото ми се ядеше, а защото исках да ми донесат остър нож. По някое време Джил се извини и отиде в спалнята си. Използвах момента и прибрах ножа в моята стая.

Към десет се оттеглих, като се оправдах с умора след полета от Йемен и прекалено обилната храна и вино, от които бях отвикнал в оная страна.

Тя стана. Наведох се и я целунах по бузата.

— На теб може да се разчита — казах. — Всичко ще приключи добре.

Джил се усмихна и кимна.

— Още веднъж благодаря за ризата. Лека нощ.

— Лека нощ.

Проверих мобифона си за съобщения, но нямаше. Поръчах да ме събудят в седем без петнайсет, погледах новините, после пуснах „Един мъж и една жена“. Превъртях сцените на плажа и изгледах последните няколко минути на забавен кадър, за да проследя проблясъка на хоризонта и издигащата се в небето светлина. Опитах се да проявя скептицизъм и да дам друго тълкуване на видяното, обаче камерата не лъжеше. Пуснах записа отпред назад, за да видя дали няма да се разкрие нещо, което да може да се интерпретира по друг начин, но отзад напред, отпред назад, на забавен кадър или с нормална скорост, виждах все едно и също: ракета с огнена опашка и димна следа, издигаща се към светлините на самолета. Убеди ме късият зигзаг от светлина и дим преди експлозията, ако изобщо имах нужда от повече убеждаване — гадната ракета коригира курса си, прихвана целта и я улучи. Край на загадката.