Нелсън Демил - Полет 800

Тя се замисли за миг.

— „Плаза“.

— Обади им се и си направи резервация. Трябват ти две съседни стаи.

— И ти ли ще се настаниш с мен?

— Да. Използвай своята кредитна карта за стаите. Ще се погрижа да ти изплатят парите.

Джил се обади по мобифона си и резервира апартамент с две спални.

— Искам да изключиш мобифона си — казах.

— Защо?

— Защото по него могат да следят къде се намираш.

Тя не поиска повече обяснения и се подчини.

Прекосихме границата на окръг Насау и навлязохме в Куинс. Трябваше да стигнем в хотел „Плаза“ до половин час.

— Колко време ще трябва да остана в хотела? — попита Джил.

— Около два дни.

— И после?

— После ще се прехвърлиш в друг хотел. Или ще ти намеря друго скривалище. Предполагам, че ще ми трябват около две денонощия, за да събера армията на ангелите. Тогава ще си в безопасност.

— Трябва ли да се обадя на адвоката си?

— Ако искаш. Но ще е по-добре да изчакаш.

Джил кимна.

Продължихме по магистралата през Куинс.

— Кога ще се срещнеш с Бъд? — попита тя.

— Аз или някой друг ще се срещне с него през следващите две денонощия. Моля те, не му се обаждай.

— Нямам такова намерение. — Джил ме сръга по ръката. — Защо не го арестувате? Искам да му отида на свиждане в затвора.

Потиснах смеха си, обаче тя се засмя и я последвах.

— Мисля, че ще имаме нужда от неговото съдействие.

— Налага ли се да се срещам с него?

— Може би. Но по принцип се опитваме да не допускаме свидетелите да се срещат.

— Добре. Къде живееш?

— В Манхатън.

— След колежа и преди да се омъжа и аз живях там. — Тя замълча за миг. — Омъжих се прекалено млада. Ами ти?

— Женен съм за втори път. Ще се запознаеш с жена ми. Тя е агент от ФБР, в момента е в чужбина. Ако всичко е наред, утре трябва да се прибере.

— Как се казва жена ти?

— Кейт. Кейт Мейфилд.

— Моминското си име ли е запазила?

— Не само за себе си. Предложи го и на мен.

Джил се усмихна.

— Така ли се запознахте? В службата?

— Да.

— Интересен живот ли водите?

— В момента да.

— Излагате ли се на много опасности?

— Има определена опасност да умрем от скука.

— Мисля, че си скромен и се подценяваш. Сега скучно ли ти е?

— Не.

— Откога я няма жена ти?

— От около месец и половина.

— А ти си бил в Йемен.

— Да.

— Какво му е скучното на това?

— Иди в Йемен и ще видиш.

— Къде е жена ти?

— В Танзания. В Африка.

— Знам къде е Танзания. Какво прави там?

— Можеш да я питаш лично, когато ви запозная.

Останах с впечатлението, че госпожа Уинслоу не се среща с чак толкова много интересни хора в клуба или на официални обеди и вечери. Освен това ми се струваше, че според нея е изпуснала влака някъде след колежа и вижда тая тежка катастрофа в живота си по-скоро като възможност, отколкото като проблем. Това беше правилната позиция и се надявах нещата да се развият благоприятно за нея.

На около километър и половина пред нас се намираше тунелът за центъра. Хвърлих поглед към Джил. Изглеждаше съвсем спокойна и хладнокръвна, най-вероятно резултат на възпитанието й или на факта, че не оценяваше напълно непосредствената опасност, в която се намирахме. А може и да я оценяваше, обаче си мислеше, че опасността е за предпочитане пред скуката. Бях съгласен с това, когато ми беше скучно, но когато се намирах в опасност, скуката ми изглеждаше за предпочитане.

— Мисля, че Кейт ще ти хареса. Двамата с нея ще се погрижим за теб.

— Сама мога да се грижа за себе си.

Приближавахме се към входа на тунела. Протегнах ръка нагоре и свалих винетката на Джил, която щеше да регистрира номера на колата, местонахождението и времето. Платих таксата в брой и влязох в дългия тунел под Ист Ривър.

— Какво да правя с Марк? — попита ме Джил.

— Обади му се по-късно от мобифона си.

— И какво да му кажа?

— Че си добре и имаш нужда да останеш сама. После ще ти обясня.

— Добре. Но искам да му разкажа всичко.

— Така и трябва… преди той да научи. Нали разбираш, че всичко това ще стане публично достояние.

Тя помълча и двамата се загледахме в прелитащите покрай нас мръсни бели плочки. После Джил наруши тишината.

— Толкова често вечер… докато седяхме в дневната, той на телефона или зачетен във вестника, или докато ми нареждаше какво да направя на другия ден… ми се искаше да му пусна записа… — Тя се засмя. — Мислиш ли, че щеше да забележи?

— Убеден съм.

Излязохме от тунела и пак си бях в Манхатън, за което много си бях мислил в Йемен, макар и не при такива обстоятелства. Вдишах отработените газове, възхитих се на милиардите тонове бетон и асфалт, проследих с поглед как едно такси минава на червен светофар. Беше неделя, трафикът не бе натоварен, пешеходците бяха малко и след пет минути вече пътувах по Четирийсет и втора улица.