Нелсън Демил - Полет 800

Камерата бе настроена на максимално увеличение и лицата им бяха замъглени, но различавах чертите им. Замразих кадъра и се втренчих в Бъд. Ръцете му се протягаха към камерата. Изглеждаше адски уплашен. Преместих поглед към Джил. Тя също изглеждаше уплашена, очите й бяха ококорени, ала забелязах, че гледа него, като че ли й се иска да й каже нещо, да й обясни какво се е случило и какво да направят. Пуснах следващите няколко секунди на забавен кадър и видях глупавото му лице точно пред обектива. Това лице, помислих си, можеше да бъде отпечатано на плакат с надпис „Търси се“ и следното допълнение: „Виждали ли сте тоя безполезен самовлюбен лайнар?“

Бъд се докопа до камерата и екранът се превърна в шантав калейдескоп от образи, които трудно можеха да се проследят, докато нашият герой тичаше по склона на дюната. Той изпусна камерата и го чух го да казва:

— Обличай се! Обличай се!

Някой вдигна камерата и за миг зърнах късче нощно небе. Двамата се задъхваха, докато тичаха към колата, пред обектива подскачаха замъглени образи. Отвори се автомобилна врата, после се затръшна, след това още две врати, изрева двигател и нещо заподскача на черния екран, после пак чух тежко дишане, ала двамата мълчаха. Джил сигурно беше в шок, а той се опитваше да не подмокри гащите. Искаше ми се да му изкрещя: „Кажи й нещо, лайнар такъв!“

Изчаках около пет минути черно мълчание и тъкмо се канех да изключа телевизора и да пренавия касетата, когато чух гласа й.

— Мисля, че се взриви самолет.

— Може… може да е бил гигантски фойерверк, изстрелян от шлеп — отвърна Бъд. — Избухнал е… Нали разбираш — фойерверки.

— Фойерверките не експлодират така. И не горят във водата. — Пауза, после: — Нещо голямо избухна във въздуха и падна в океана. Самолет беше.

Той не отговори.

— Може би трябва да се върнем — предложи Джил.

— Защо?

— Може… да са се… спасили хора. Имат спасителни жилетки, салове. Може да успеем да им помогнем.

— Ти си добра жена — казах високо.

— Самолетът просто се е разбил — заяви Бъд. — Летял е на няколко километра височина. — Пауза. — Полицията вече е там. Нямат нужда от нас.

„Пътниците нямат нужда от теб, обаче ченгетата имат нужда от записа ти, глупако“, помислих си.

Последва дълго мълчание, след това се разнесе гласът на Джил:

— Онзи проблясък — беше ракета. Бойна ракета.

Отговор нямаше.

Тя продължи:

— Приличаше на ракета, изстреляна от водата. И улучи самолета.

— Ами… Сигурно ще чуем по новините — отвърна Бъд.

Ново мълчание, след това движение на черния екран, последвано от черна неподвижност. Разбрах, че Джил е взела камерата от задната седалка и пренавива касетата, за да я гледа през визьора.

Това беше краят на записа, но след това на екрана се появи образ и по колоните прозвуча музика. Жан-Луи каза нещо на дублиран английски, обаче аз не го слушах.

Спрях записа и натиснах бутона за пренавиване. Известно време седях на масичката, вторачен в мътния екран.

Бях поразен от това, което бях видял и чул. Знаех, че ще ми трябва време, за да смеля тия картини, които бяха напълно чужди на ежедневната действителност.

Останах неподвижен още няколко секунди, после отидох до бара, намерих чаша и взех наслуки бутилка скоч. Налях си няколко пръста и се втренчих в алкохола. Беше ранна неделна утрин, но имах нужда от нещо, за да се овладея и да си навлажня устата. Изгълтах скоча, оставих чашата и отидох в кухнята.

Джил Уинслоу я нямаше в кухнята, обаче я видях през френската врата на верандата. Все още беше по халат и седеше на шезлонг — с отворени очи, отправени към нещо вътре в нея.

Излязох и се отпуснах на съседния шезлонг. Помежду ни имаше масичка, на която тя бе оставила бутилка вода и две чаши. Налях си и обходих с очи обширния двор и големия плувен басейн.

— Взехте ли касетата? — след около минута ме попита госпожа Уинслоу.

— Не. Искам вие да ми я дадете.

— Имам ли друг избор?

— Нямате. Тя е доказателство за евентуално престъпление. Мога да я изискам със съдебно нареждане. Но искам вие да ми я дадете доброволно.

— Ваша е. — Тя се усмихна. — Всъщност е на хотел „Бейвю“.

— Бъд е оставил петстотин долара депозит, така че за касетата е платено.

— Хубаво. Това винаги ме е измъчвало. Че откраднах касетата.

Мен не ме измъчваше — тъкмо затова бях тук.

Джил Уинслоу помълча, после каза:

— Вие сте интелигентен човек. Досетили сте се.

— Не беше чак толкова трудно — отвърнах скромно. Всъщност наистина съм интелигентен и беше адски трудно.