Нелсън Демил - Полет 800

— Какво казахте? — попитах аз.

— А… че плуваме с акулите. Някаква глупост.

Тя го хвана за ръка и двамата нагазиха във водата.

По мое мнение, Бъд го водеха за пишката. Той всъщност не взимаше инициатива за абсолютно нищо и като че ли не се наслаждаваше толкова, колкото, да речем, аз на негово място.

— Колко време продължи връзката ви? — попитах.

— Прекалено дълго. Около две години. — И прибави: — Не ме е срам толкова, че правя секс на екрана, колкото от това с кого го правя.

— Той е доста хубав мъж.

— И аз съм хубава.

Имаше право.

Двамата лудуваха в спокойната вода, плискаха се, после гледаха небето и морето. Джил като че ли говореше, ала не се чуваше нищо.

— Какво казвате сега? — попитах.

— Не си спомням. Нищо важно.

Погледнах часовника в долния десен ъгъл. Показваше 20:19. Боингът на ТУЕ тъкмо излиташе от пистата на летище „Кенеди“ и започваше издигането си над океана.

Джил и Бъд разговаряха, застанали до кръста във водата, и по изражението му виждах, че нещо го е ядосало.

— Струва ми се, сега най-после му казах, че винаги е прекалено предпазлив, и той ми се разсърди — преди да успея да я попитам, поясни тя. — След няколко секунди го хващам за пишката… той още беше сърдит и искаше да си тръгне, обаче аз исках да го направим на пясъка като в „Оттук до вечността“ и…

Джил Уинслоу го хвана за оная работа и каза нещо. Бъд не изглеждаше толкова доволен, колкото би трябвало, и се заозърта, сякаш за да види дали са сами. Тя не го поведе за хуя буквално, обаче образно си беше така, макар да го държеше за ръката, докато го водеше към брега.

Часовникът показа 20:23. На боинга му оставаха още три-четири минути полет и той завиваше наляво — на изток към Европа.

Джил и Бъд стояха на брега чисто голи, обаче явно бяха забравили за камерата, защото никой от тях не гледаше към обектива. Слънцето бе залязло, но хоризонтът продължаваше да светлее и силуетите на голите им тела се очертаваха на фона на морето и небето.

Тя му каза нещо и Бъд покорно легна по гръб на пясъка. Джил клекна отгоре му и видях, че плъзга ръка, за да го вкара в себе си.

— Съпругът ми ще види ли записа? — попита госпожа Уинслоу.

Замразих кадъра на 20:27:15. Вгледах се в небето отдясно, за да видя дали ще различа самолетните светлини, но не успях. По хоризонта не се виждаха светлини на кораби.

— Господин Кори? Съпругът ми ще види ли записа?

Погледнах я.

— Само ако вие пожелаете.

Тя не отговори.

Стартирах записа. В долния край на екрана любовниците го правеха на плажа и вълните ги обливаха. В небето все още не се виждаха самолетни светлини. За протокола, когато госпожа Уинслоу свърши, часовникът показваше 20:29:11. Видях я, само дето не успях да я чуя.

Джил Уинслоу лежеше върху Бъд Мичъл. Двамата дишаха тежко, после тя се надигна и го възседна. Беше обърната на югозапад. Видях светлините на самолета далеч над океана — по-точно на тринайсет километра и на височина около три хиляди и петстотин метра.

— Спрете го! — каза тя. — Спрете го!

Натиснах бутона за пауза и я погледнах. Госпожа Уинслоу се изправи.

— Не мога да гледам повече. Ще отида в кухнята. — И излезе боса от дневната.

Останах цяла минута, вторачен в замразения екран — Джил Уинслоу седеше върху Бъд Мичъл, неподвижната вълна, престаналите да блещукат звезди, дрипаво облаче, замръзнало като светло петно върху черен таван. И почти точно срещу окръжния парк „Смит Пойнт“ — две светлини, червена и бяла. Човек не би ги помислил за нещо друго освен за звезди на неподвижна фотография, обаче на кинолентата се виждаше, че мигат и се движат от запад на изток.

Натиснах бутона за забавен кадър и внимателно проследих записа.

В 20:29:19 зърнах проблясък отдясно на хоризонта и замразих кадъра. Камерата се намираше на около шест метра височина на върха на дюната, като се вземеше предвид триногата, и оттам човек можеше да види малко повече, отколкото бяха видели очевидците от яхтите или от южния бряг на Лонг Айлънд, едва на около три метра над морското равнище, ако имаше и толкова. Известно време се взирах в светлината и реших, че може да е — че може да е — изстреляна ракета.

От това място в небето започна да се издига език от ярка червено-оранжева светлина. Издигаше се бързо, дори на забавен кадър, и различих бяла опашка, която приличаше на дим. Погледнах Джил и Бъд, обаче те още не бяха забелязали нищо. Беше 20:30:05. Натиснах паузата, надигнах се от масичката, застанах на колене пред телевизора и се вторачих в светлата точка, докато очите ми не се замъглиха. Продължих на забавен кадър.