Нелсън Демил - Полет 800

Искам да кажа, той не че не ми хареса — та аз изобщо не го познавах, — а и не се отнасям с автоматична неприязън към богаташите. Обаче останах с впечатлението, че ако се запозная с Марк Уинслоу, няма да му предложа да ударим по една бира тримата с Дом Фанели.

Във всеки случай, мисля, че Джил Уинслоу беше взела решение за брака си, и се надявах, че докато търси видеокасетата, не го е променила.

На друга стена висеше маслен портрет на Джил, нарисуван преди десетина години. Художникът бе уловил големите дълбоки кафяви очи и устата, която изглеждаше едновременно скромна и чувствена, зависи как човек иска да я тълкува или какво е намислил.

— Харесва ли ви? Аз не мога да го понасям.

Обърнах се. Тя стоеше на прага, все още по халат, ала косата й беше вчесана и си бе сложила малко червило и сенки. Държеше видеокасета.

Въпросът й нямаше правилен отговор, затова отвърнах:

— Не ме бива много в изобразителното изкуство. — И добавих: — Синовете ви са много красиви.

Госпожа Уинслоу взе дистанционното управление от масичката, включи телевизора и видеото, извади касетата от кутията и я пъхна в слота. После ми подаде кутията.

Погледнах я. „Филмът е награден с два Оскара. «Един мъж и една жена». И после: «Un homme et une femme». Режисьор Клод Льолуш.“

Стикерът гласеше: „Собственост на хотел «Бейвю» — моля, върнете касетата“.

Тя седна на дивана и ми даде знак да се върна на кожения фотьойл до нея. Подчиних се.

— В ролята на мъжа, Жан-Луи, играе Жан-Луи Трентинян — осведоми ме Джил Уинслоу. — Той е шофьор и има малък син. В ролята на жената, Ан, играе Анук Еме. Тя има момиченце. Двамата се запознават в пансиона на децата си. Прекрасна любовна история, само че тъжна. Напомня ми за „Казабланка“. — И прибави: — Дублиран е.

— Хм… — Помислих си, че е възможно да съм изпуснал нещо в предишния ни разговор и че ми предстои да гледам френски филм, обаче тя ме успокои.

— Няма да го гледаме. Поне първите четирийсетина минути, върху които записах нашата касета. Ще гледаме „Една свиня и една уличница“ с Бъд Мичъл и Джил Уинслоу в главните роли. Режисьор е Джил.

Не знаех какво да отговоря, затова премълчах. Бъд Мичъл .

Погледнах я и по изражението и интонацията й разбрах, че по време на краткото си отсъствие си е казала: „Време е да изляза на чисто и по дяволите последиците“. Изглеждаше почти спокойна и като че ли облекчена, сякаш от душата й бе паднало тежко бреме. Забелязвах обаче и известна нервност, нещо напълно разбираемо, като се имаше предвид, че й предстоеше да гледа порнофилм с нея в главната роля заедно с мъж, с когото се е запознала преди по-малко от час.

Госпожа Уинслоу усети, че я наблюдавам, отвърна на погледа ми и каза:

— Това не е любовна история. Но ако успеете да издържите записа докрай, ще можете да догледате последния час от „Един мъж и една жена“. Несравнимо по-хубав е от моя филм.

Реших, че трябва да кажа нещо.

— Вижте, госпожо Уинслоу, не съм дошъл да ви съдя и не бива да сте толкова сурова към себе си. Даже не е необходимо да седите тук, докато гледам…

— Искам да седя тук. — Тя натисна един бутон на масичката до дивана и завесите се спуснаха. Супер.

След като затъмни стаята, Джил Уинслоу натисна няколко бутона на дистанционното управление и записът започна. Чу се музика, последвана от заглавието на филма на двата езика, след това обичайните надписи. Някъде по средата образът ненадейно прескочи на друга картина, не толкова ясна, с нискокачествен звук. Трябваха ми няколко секунди, докато позная Джил Уинслоу, седнала по турски върху тъмно одеяло, само по светлокафяви шорти и синя блуза. На одеялото имаше хладилна чанта. Джил Уинслоу отпушваше бутилка вино.

В долния десен ъгъл на записа видях датата, 17 юли 1996, и часа: 19:33. Секундомерът работеше и скоро стана 19:34.

Познах мястото естествено — долчинката между пясъчните дюни, където бяхме отишли с Кейт вечерта на панихидата, после пак сам, когато спах там и сънувах еротичен сън с Кейт, Мари, Роксан и забулената Джил Уинслоу. Сега булото беше свалено. И накрая, снощната среща с Тед Наш.

— Това е окръжният парк „Къпсог Бийч“ — каза Джил. — Но предполагам, че това ви е известно.

— Да.

Слънчевата светлина отслабваше, ала все още бе достатъчно светло и всичко се виждаше ясно. Нямаше много звук, обаче чувах, че вятърът се усилва.

После в кадър влезе мъж, застанал гърбом към обектива. Носеше светлокафяви панталони и спортна риза.

— Това е Бъд — каза Джил. — Очевидно.