Кони Мейсън - Жената на разбойника

— В лошо време идваш, братко — каза индианецът угрижено. — Гонят ни като диви животни. Армията иска да ни лиши от оръжията и конете и да ни накара да се заселим в правителствените земи, където трябва да разчитаме на правителството да ни доставя месо и одеяла. Резерватите са претъпкани. Хората боледуват и умират.

— Разбирам болката ти — отвърна Коул. — Говорих с Дивото куче преди няколко дни. Той води народа си към Канада. И ти ли имаш такова намерение?

Бягащият лос потръпна, когато вятърът развя наметалото му.

— Ела в колибата ми. Нека първо изпушим една лула, а после ще ти разкажа какви планове имам.

Коул последва вожда в типито. Размени няколко думи с Пролетен дъжд и Слънчев лъч, после седна до приятеля си.

— Какво те води в долината на Паудър Ривър? — запита Бягащият лос. — Къде е жена ти?

— Тревожех се за племето — каза Коул. — Мнозина ли паднаха убити при Литъл Биг Хорн?

— Загубите ни бяха учудващо малко. Когато поведох бойците си, им казах, че това е хубав ден да се умре. Сините куртки ни връхлетяха като гръм. Ние се оттеглихме, за да могат воините ни да се прегрупират, после нападнахме. Белите слязоха от седлата, държаха с една ръка юздите, а с другата стреляха. Конете им толкова се уплашиха, че взеха да се дърпат. Много от изстрелите им отидоха във въздуха. Беше хубава битка. Белите воини бяха храбри, но ние бяхме по-храбри и по-силни.

— Но както предвиждах, възмездието бе незабавно и кърваво. Много от великите вождове вече са в затвора. Мощта им никога няма да бъде същата както преди. Боя се за тебе, Бягащ лос.

— Не се страхувай, приятелю. Ще умра така, както съм живял… смело и с чест. Не можем да оцелеем без коне и оръжия; ето защо ще отведа народа си в Канада. Дори сега, докато говорим, хората се приготвят за дългото пътуване.

— Зимата настъпва. Пътят ще е изпълнен с трудности.

Бягащият лос кимна замислено.

— Знам това. Съветът взе всичко предвид и реши, че трябва да тръгнем. Дори да умрем, една почтена смърт е за предпочитане пред позорно сътрудничество с белите. А ти какво ще правиш, приятелю? Бракът ти, изглежда, не е това, което се надявах да бъде.

— Ако не е, то е изцяло по моя вина. Още не съм готов да приема друга жена на мястото на Утринна мъгла. Оставих Дона при сестра си. Не съм сигурен кога ще се върна. Надявах се тук да намеря отговора на своята дилема.

— Тук ще намериш само празнота и отчаяние.

— Може би трябва да помоля за видение.

— Не е необходимо. Отговорите са в сърцето ти.

— Дона изпълва прекалено силно сърцето ми, за да мога да мисля ясно. Когато умът ми се проясни, се чувствам виновен, че имам такива мисли. Изглежда ми греховно да заменя любимата Утринна мъгла с друга.

— Спомените не могат да те топлят в студените нощи. Ти взе тялото на Дона и споделяше постелята й.

— Нашата физическа връзка е толкова хубава, че не е възможно да се опише. Когато се любя с Дона, се чувствам така, сякаш цял живот съм чакал точно нея. Тя ме е обсебила. Нуждата да я имам ме задушава. Затова трябваше да се отдалеча. Имах нужда да открия отговорите, които ми се изплъзват, щом съм близо до нея.

— Очакваш ли да ги намериш тук?

— На това се надявах.

Пролетен дъжд му подаде купа димяща яхния и той започна да яде разсеяно, дори без да съзнава, че дъвче и преглъща. Когато привърши с яденето, Бягащият лос му предложи да се настани в колибата на неговото семейство. Коул не можеше да остане в и без това препълненото типи и отклони предложението.

— Смеещият се ручей ще бъде много щастлива да сподели колибата си с тебе — подметна хитро вождът. — Можеш да я вземеш като своя втора жена, ако желаеш. Тя няма да има никакви възражения. Бих ти предложил самостоятелна колиба, но в момента няма свободни.

Коул се надигна, без да отговори на предложението на Бягащия лос.

— Кога ще тръгнете на север?

— Скоро. Всеки ден забавяне ще бъде гибелен за нас.

— Ще ви оставя да си почивате — каза Коул. — Наспи се добре, приятелю.

Излезе от типито с намерението да си постели под открито небе, както бе правил всяка нощ, докато пътуваше насам. Поведе Боеца към заграждението при останалите коне, когато чу някой да го вика. Обърна се и видя Смеещия се ручей. Никак не се изненада. Продължи да разседлава Боеца, чакайки я да се приближи.

— Заех, че ще се върнеш, Вървящ в сянката. Чаках те. Защо жена ти не е с тебе?

— Оставих Дона в Орегон при сестра си. Не исках да я уморявам с още едно дълго пътуване.

— Загрижеността ти е похвална — подметна тя с явно доловим сарказъм. — Въпреки това, много ми е приятно, че те виждам тук сам. Ела — каза тя и го хвана за ръка, — тук е студено, а ти нямаш къде да спиш. Ще споделиш ли постелята ми тази нощ?