Кони Мейсън - Жената на разбойника

Коул донесе кутийката с мехлема и видя, че Дона не е помръднала от място; тогава леко я обърна.

— Ще вдигна нощницата ти. Ще се постарая да бъда внимателен.

Дона чу как Коул си пое дълбоко дъх и си представи на какво прилича гърбът й. Този път Били не я бе щадил. Когато се върна в колибата след едномесечното си отсъствие, беше пиян и поиска секс. Нямаше никаква промяна в положението. Не успяваше да направи нищо и пак стовари вината върху нея.

Почувства ръцете на Коул върху себе си. Докосването бе леко. И толкова нежно, че й се доплака. Топлината на пръстите му се разля из нея като огън и я загря. Жарта се утаи в дъното на стомаха й и се стече, още по-надолу. Никога преди не се бе чувствала така. И се уплаши, стресна се невероятно много. Изстена и се сви под допира на пръстите му, докато той нанасяше мехлема по-надолу, по израненото й седалище.

— Боли ли?

— Не… добре ми е.

— Сигурно — измърмори Коул под нос.

Потисна стона, който се надигна в гърлото му, и изруга тялото си, задето реагира така неуместно. Беше се втвърдил още когато докосна копринената й плът. Златистата й кожа беше гладка и гъвкава под синините и раните. Тялото й бе слабо, но добре оформено. Спомни си я как изглеждаше на брега на реката, под лунните лъчи, как пълнеше жадните му очи с гледката на голото си тяло и съвършените си гърди. Беше виждал много по-красиви жени. Спомни си Утринна мъгла. Но нещо в Дона го привличаше. Тя будеше у него инстинкта на покровител.

Ръцете му се спуснаха бавно по седалището й, разнасяйки мехлем и топлина. Стегнатите полукълба се свиха при допира на пръстите му и той почувства луд копнеж да се наведе и да целува раните й. Остави със съжаление мехлема и спусна нощницата. Ако продължеше да я докосва, със сигурност щеше да направи още нещо.

— Сега по-добре ли е?

— Много по-добре — каза Дона и се обърна по гръб.

Не можеше да го погледне в очите. Стана й мъчно, че е позволила точно на този мъж да види колко е грозна, а не знаеше защо се чувства така.

Били обичаше да я дразни, казваше, че тъмната й кожа е грозна, а тялото й е непривлекателно. Не се свенеше да я обсипва с обиди, наричаше я торба с кокали, давайки й да разбере какъв късмет има, че го е срещнала. Беше се опитала да пренебрегва оскърбленията, но с времето наистина повярва, че е грозна и недостойна да бъде обичана. Дори баща й не я бе обичал.

— Сега си поспи, Дона. Тръгваме за града утре сутрин след закуска.

Коул лежа буден, докато не се увери, че тя е заспала. После затвори очи и се унесе. В мига, преди да потъне в сън, разбра потресен, че пръстите му още треперят от допира до свежата й плът.

На следващата сутрин след закуска Коул натовари Дюк Райли на гърба на Старата Бетси и зачака Дона да излезе от колибата. Тя се бе опитала да го убеди да я остави тук, но той не даде и дума да се издума. Според него нежеланието й да отиде в града не беше естествено и той приписа на Коб вината за недоверието й. Щом Дона трябваше сама да си пробива път в живота, след като той замине, трябваше да се научи да общува с хора. Пътуването до Додж беше само началото.

Накрая тя се появи на прага. Коул забеляза с удоволствие, че вече не върви така сковано, както преди, и предположи, че мехлемът е подействал добре. Помогна й да се качи на седлото и потеглиха. Дюк не престана да се оплаква през целия път до Додж. Яхнал мулето, с ръце, вързани за дъгата на седлото, той ругаеше, без да спира, и на висок глас, така че се наложи Коул да му затъкне устата. Сутринта бе проверил раната му и забеляза, че не проявява признаци на инфекция. По време на влаковия обир бяха убити двама мъже и Коул искаше Дюк да остане жив достатъчно време, за да увисне на бесилката заради престъпленията си.

Колкото повече наближаваха Додж, толкова по-нервна ставаше Дона. Докато живееше изолирана в колибата, не я беше грижа как изглежда, но присъствието на хора край нея променяше всичко. Облечена в старите дрехи на Били, изглеждаше като дрипла. Според нея това, че е била омъжена за разбойник, нямаше да й спечели никакви приятели. Единственият начин да започне нов живот беше да иде там, където никой не я познава. А за тази цел бяха необходими пари.

Тримата потънали в прах пътници спряха най-напред пред вратата на затвора.

— Значи водиш още един — отбеляза шериф Тайлър, излизайки на прага.

— Така изглежда — отвърна сухо Коул. — Този има нужда от лекар. Това е Дюк Райли от бандата на Коб. Дойде в колибата да търси парите. Двама са обезвредени, остават още двама.