Кони Мейсън - Жената на разбойника

— Трябват й всякакви дрехи, като се започне от бельото — обади се Коул. — Никакви фантазета. И по едно за резерва от всяка дреха. Ботуши и обувки. Сложете и една топла наметка. И всичко друго, от каквото има нужда. А, и ако имате от тия поли, разцепените, за езда, може би ще й хареса да има една такава.

Лусинда кимна, без да променя мрачното си изражение. Приписваше на Коул белезите по лицето на Дона и явно едва сдържаше гнева си. Потрисаше я подобно безчовечно отношение. Ако можеше, би нашибала с камшик всеки мъж, който малтретира така жена си.

— Ще се върна след няколко часа. Достатъчно ли е?

Лусинда кимна бързо и тръгна с Дона към отделението с женски артикули.

Коул се върна в магазина след два часа. Лусинда Картрайт го посрещна на вратата с почервеняло от ярост лице.

— Животно такова! Свиня! Как си посмял да биеш горкото дете. Да не мислиш, че не видях гърба й? Цялата е в синини и белези. Камшик заслужаваш за тая работа!

— Чакайте малко, госпожо. Не съм докосвал Дона. Никога не съм удрял жена. Съпругът й е направил това.

— Тогава бих искала него да нашибам с камшик. Надявам се, че той повече няма да я види.

— Съпругът й е мъртъв.

Лусинда го погледна учудено.

— Вие ли го убихте?

— Аз.

— Добре, че се е отървала. Дона ще излезе ей сега. Толкова е слаба, че се наложи да й стесня почти всички дрехи. Щом понапълнее малко, може да разшие стесненото.

Погледът на Коул се плъзна покрай закръглената Лусинда към Дона, която току-що бе излязла иззад една завеса. Дъхът му спря в гърлото. Подозираше, че е красива, но не беше разбрал точно колко. Закръглените гърди подчертаваха слабото тяло. Беше облякла пола за езда от мека еленова кожа, която обгръщаше хълбоците й и се разширяваше надолу. Блузата беше памучна, синя, също като очите й. Съдейки по начина, по който материята обгръщаше тялото й, не беше сложила корсет. Според него корсетът беше напълно ненужна вещ, но жените много държаха на него. Специално на Дона щеше да й бъде абсолютно излишен.

Косата й бе сресана назад и вързана със синя панделка. Златистата кожа и екзотично изтеглените сини очи окончателно плениха Коул. Той я зяпна смаян. И разбра, че я желае.

— Изглежда добре, нали? — каза възхитено Лусинда. — Увих другите покупки и ги вързах с канап, за да ги окачите на седлото.

Коул уреди сметката, после Дона се сбогува с любезната Лусинда и двамата излязоха от магазина. Смути я начинът, по който я бе погледнал Коул. Толкова ли са я променили новите дрехи? Беше достатъчно умна, за да разбере, че той я желае. Ясно съзираше жаждата му в променливите дълбини на зелените му очи.

Изминаха в почти пълно мълчание обратния път до колибата. Коул не можеше да се справи с чувствата, които не разбираше и никак не му харесваха. Можеше някак да се оправи със съчувствието и състраданието. Но другите чувства, които нямаха нищо общо с тях, го притискаха и притесняваха.

Мислите на Дона не се различаваха много от неговите. В магазина Коул я бе погледнал с желание. Бе виждала желание в очите на сподвижниците на Били и се бе научила да се страхува от него. Но от Коул не я беше страх. Той се държеше мило и внимателно с нея, независимо че тя го лъжеше относно откраднатите във влаковия обир пари. Дона знаеше, че не е красавица. Беше слаба, със златиста, а не млечнобяла кожа, устата й бе много голяма, а очите — с изтеглени външни ъгли. Изглеждаше странна, екзотична, но не и красива.

Погледна крадешком към Коул, възхитена от високата му фигура и лекотата, с която седеше на коня. Макар че шапката скриваше по-голямата част от махагоновата му коса, си спомни как безпощадното прерийно слънце я превръщаше в жив пламък. Кожата му бе загоряла, но тя подозираше, че както при повечето бели хора е бяла на местата, които слънцето не бе докоснало.

— Колибата е зад ей тези дървета — каза Коул, нарушавайки размислите й. — Май ще трябва да копая из целия двор, освен ако не ми кажеш къде са парите.

Дона прехапа устни. Как да му позволи да вземе парите, когато тя така отчаяно се нуждае от тях? Как можеш да ги задържиш, когато не ти принадлежат, обаждаше се и съвестта й.

Отминаха дърветата и излязоха на полянката. Обедното слънце огряваше колибата и тя изглеждаше напълно спокойна. Но Коул внезапно дръпна юздите; конят на Дона спря послушно зад неговия.

— Какво има?

Да не би да е доловил нещо, което й е убягнало, запита се тя.

— Не знам. Инстинктът ми подсказва, че нещо не е наред. Прикрий се в горичката. Аз ще се приближа. Не излизай, докато не ти кажа, че е безопасно.