Кони Мейсън - Жената на разбойника

— Биеше ме, когато… не го… не му изпълнявах желанието. Или когато го ядосвах. Не ме питай нищо друго. Не… не искам да говоря за това. Никога повече.

— Какво ще правиш, когато аз си тръгна? Къде ще идеш? Не можеш да останеш тук. Рано или късно другите двама бандити ще дойдат да си търсят парите.

— Няма да ги чакам, докато дойдат — заяви Дона.

— Имаш ли пари?

Коул знаеше отговора на този въпрос, още преди да го бе задал. Ако Дона имаше някакви собствени пари, нямаше да носи такива парцали или да умира от глад.

— Били не беше щедър.

— Има награда за Коб и за Райли. Ще се погрижа ти да получиш парите.

— Не! Не ти искам благодеянията.

Коул изпухтя.

— С малко усилия ще можеш да си намериш работа в публичен дом. Това ли искаш?

Никак не му се щеше да бъде толкова груб, но Дона трябваше да разбере, че не може да оцелее без ничия помощ. Щеше да стане жертва на първия хищник. Досега беше принудена да понася лошото отношение на Били и сподвижниците му, но сега вече беше свободна.

— Не съм курва — изсъска Дона с всичка сила. — Майка ми беше курвата на баща ми. Знам какво е.

— Не съм казвал, че си. Просто се опитвах да ти внуша малко здрав разум. Изборът ти е ограничен. Ти си жена, млада си и си метиска. Как ще се издържаш? Можеш да намериш друг съпруг, който…

— Не! Никакъв мъж повече няма да ме докосва. Всички мъже са животни. Просто си иди и ме остави на мира.

Коул искаше да направи точно това. Прекалено много започна да се обвързва с живота на Дона. Каза си, че няма причина да се тревожи какво ще стане с нея. През всичките тези години, докато работеше като детектив при „Пинкертон“, никога не бе имал случай да изпитва жалост. Но чувството, което изпитваше към Дона, не беше жалост. Със сигурност съчувстваше на тъжната й съдба, но нещо у нея будеше чувства, които от години спяха дълбоко в гърдите му. Не беше сигурен, че това му харесва.

— Не мога да си тръгна, докато не намеря парите. — Той се обърна към вратата. — Ще потърся в навеса. Ако ги няма там, ще разкопая целия двор, докато не ги открия.

— Какво ще правиш с Дюк Райли?

— Засега ще го нахраня. Раната му не е сериозна. Утре ще го отведа в града. Този път идваш с мене.

— Не, аз…

Коул не обърна внимание на протеста й и излезе, без да я погледне.

Застанала на предната врата на колибата, Дона гледаше как Коул буквално разпердушинва навеса. Когато не откри парите, грабна една лопата и започна да копае наслуки в градината. Вечерта го завари мръсен, уморен и с празни ръце.

— Ще ида на реката да се изкъпя — каза Коул, когато Дона го повика за вечеря. — Направи нещо и за Райли. Аз ще му го занеса, като се върна. Не се приближавай до него, копелето има доста мръсен език и в момента е ужасно ядосан.

Дона нямаше никакво намерение да се доближава до Дюк. След това, което се бе опитал да й направи, не можеше да понася дори вида му.

За вечеря беше изпържила бекон, имаше цяла тенджера сварени картофи, беше отворила и една консерва грах. Направи ябълков пай с няколко от сушените ябълки, които Коул бе донесъл от града. Устата й се напълни със слюнки. Колко пъти си бе мечтала за такава храна, но Били носеше само най-необходимото за ядене — бекон, фасул и картофи. Понякога береше стъбла от радика в двора. Не вкусваше прясно месо, освен когато успяваше да улови някое дребно животно.

Коул се върна от реката в лошо настроение. Взе чинията с ядене за Дюк и го занесе в плевнята, без да продума. Върна се след двадесет минути с празната чиния. Дона беше сложила вечерята на масата. Той седна и залапа с огромен апетит. Настроението му се подобри, когато тя сложи пая на масата.

— Не мога да си спомня кога за последен път съм ял домашен пай — каза той, подушвайки одобрително топлите ябълки, поръсени с канела.

— И аз — каза Дона, докато режеше огромни парчета за двамата.

Изядоха половината пай. Коул предложи да й помогне да разчисти масата. Тя го погледна така, сякаш внезапно му бяха израснали рога. Никой мъж никога не й беше предлагал да й помогне за каквото и да било. Тя поклати отрицателно глава, беше твърде развълнувана от намерението му, за да отговори. Но Коул въпреки това се зае с чиниите — докато тя миеше, той ги бършеше.

— Май ще си лягам — каза той с широка прозявка. — Беше дълъг ден. Ти сигурно също си уморена.

И се запъти към вратата.

— Почакай!

— Какво?

Дона се изчерви.

— Искам да кажа… Можеш да си донесеш постелките тук, ако искаш. Навесът е унищожен, а предполагам, че няма да искаш да спиш в плевнята при Дюк. А пък, както изглежда, ще вали. Ако спиш отвън, ще се намокриш.