Кони Мейсън: Пиратът принц

Моник я изгледа озадачено.

— Никой от моите приятели не би посмял да излезе в такъв студен ден — отвърна тя, потръпвайки. — За разлика от Франция, човек никога не вижда слънцето в тази мрачна страна.

Робърт я изгледа многозначително.

— О, да, но си струва да бъдеш отново със семейството си — побърза да добави Моник.

Един лакей се появи на вратата.

— Граф Нюкасъл, неговата майка лейди Бриджис и преподобният Фарадей молят да ги приемете, милорд.

Веждите на Робърт се вдигнаха.

— Нюкасъл? Името не ми е познато. Имаше един граф Нюкасъл, но мисля, че почина преди много години без наследници. Поканете ги, Бакстър, и кажете да донесат още чай.

Желаейки да избяга от задължението да води незначителни светски разговори, Уилоу стана.

— Моля да ме извините, искам да се оттегля в стаята си.

Но вече беше твърде късно да се оттегли с грациозен поклон. Графът, майка му и облеченият в черно свещеник чакаха на вратата лакеят да обяви имената им.

— Граф Нюкасъл, лейди Бриджис и преподобният Фарадей — изпя Бакстър.

Въздъхвайки примирено, Уилоу седна пак на стола си, докато баща й приветстваше гостите.

— Страхувам се, че не ви помня, лорд Нюкасъл — изрече Робърт. — Запознавали ли сме се?

— Неофициално — беше отговорът на госта.

Главата на Уилоу се вдигна рязко. Този глас! Познаваше го! Надигна се от стола си.

— Тарик?

Робърт погледна от Уилоу към Нюкасъл с видимо объркване.

Уилоу пристъпи несигурно към госта, после още веднъж, а след това очите й се извиха нагоре и тя започна полека да се свлича към пода.

Нюкасъл стигна до нея моментално и я подхвана още преди да се беше стоварила на килима.

— Какво сте направили с нея? — извика той, а сивите му очи блеснаха яростно.

— Вижте, Нюкасъл — изфуча Робърт, — кой, по дяволите, сте вие?

Лейди Бриджис пристъпи напред.

— Моля, простете ни, че се натрапихме по този начин.

Моник се втурна към Уилоу, започна да я потупва по бузите и да й говори на френски, докато Нюкасъл я полагаше грижовно на дивана и коленичеше до нея. Както се беше страхувал, това, че тя го виждаше сега в Лондон, я потресе и той си пожела да имаше някакъв начин да смекчи шока.

Вгледа се в лицето й. Тя изглеждаше твърде изтощена и прекалено слаба. Погледът му се премести надолу по тялото й и спря внезапно при издутината под полите й. Очите му се разшириха и той изригна проклятие. Тя носеше неговото дете! Защо не му беше казала?

— Ще ми кажете ли, моля ви, какво правите вие тримата тук? — запита рязко маркизът.

Уилоу отвори очи. Посегна и докосна лицето на Тарик.

— Тарик? Ти ли си наистина?

— Да, любов моя.

Той й помогна да се надигне.

— Как… Ти си граф? Не разбирам.

Лейди Бриджис отговори:

— Тарик винаги е бил граф, скъпа. Той наследи титлата на баща ми. Узаконяването отне няколко седмици, но сега Тарик е граф Нюкасъл и може да заеме полагаемото му се място в обществото.

Уилоу изглеждаше объркана.

— Но той вече е принц.

Тарик още беше на колене. Взе ръката й и я притисна към устните си.

— Принц без принцеса. Ще се омъжиш ли за мене, Уилоу? Ще бъдеш ли моята графиня? Животът ми няма смисъл без тебе.

— Чакайте малко — намеси се решително Брамстън. — Не съм сигурен, че сте подходящ за дъщеря ми.

Тарик го изгледа предизвикателно.

— Отричате ли, че Уилоу носи моето дете?

— Е… мм… не, разбира се, но…

— Тогава съм подходящ за нея — отвърна натъртено Тарик и се обърна към Уилоу. — Ще се омъжиш ли за мене, любов моя? Купих специален лиценз от епископа и доведох преподобния Фарадей да изпълни обреда. Родителите ти са тук, майка ми също, така че няма защо да отлагаме церемонията.

— Може би трябва да оставим младите насаме за няколко минути — предложи лейди Бриджис.

— Не съм сигурен, че трябва — възрази Брамстън.

— Разбира се, че трябва, Робърт — обърна се към него Моник, изпращайки му безмълвно послание. — Уилоу и нейният Тарик трябва да си поговорят. Елате, лейди Бриджис, преподобни Фарадей. Ще пием чай другаде.

Не можейки да проговори, Уилоу просто се взираше в Тарик. Стилно облечен, с подстригана коса, той лесно можеше да мине за член на висшето общество. Макар че външността му се беше променила, отличителните му сиви очи си бяха останали същите. Сега я гледаха загрижено.

Съжалявам, че дойдох така късно, любов моя — обясни Тарик, — но ми трябваха две седмици, за да надвия огорчението си, да си събера ума и да разбера защо ме напусна. Болката си има начини да надвие здравия разум. Едва след като реших да те последвам, майка ми ми каза за титлата, която ме очакваше в Англия.