Кони Мейсън: Пиратът принц

Сълзи запречиха гърлото й, когато се вгледа в любимото лице на Тарик. Каза единственото, за което се сети, за да го разсее:

— Люби ме, Тарик. Веднага… моля те.

Отчаянието в гласа й го обезпокои. Не минаваше нощ, откакто бяха напуснали Истанбул, без да се любят. Понякога се измъкваха посред бял ден и се любеха дълго и бавно в следобедната горещина. Поради някаква необяснима причина Уилоу изглеждаше много напрегната тази вечер.

— Моля те, Тарик — повтори тя, теглейки го към леглото. Настойчивостта й се предаде и на него, подклаждайки страстта му, докато я наблюдаваше как се съблича. Всичките му притеснения и страхове бяха забравени, когато смъкна дрехите си, положи я на леглото и се отпусна до нея. Влезе бързо в нея; тя беше готова за него. Влажната й топлина го обгърна и се сключи около него.

Тя подивя под него, целувайки го, където успееше да достигне… устата, носа, брадичката, врата. Ръцете й се плъзнаха по гръбнака му, за да погалят седалището, докато тялото й се притискаше към него, за да поеме мощните му тласъци. Вече пламтейки, Тарик се зарови дълбоко в нея, силно и бързо, хълбоците му пресрещаха нейните, издигайки и двама им във висините на неописуемата кулминация.

Когато той най-накрая си възвърна способността да диша и да мисли, се надигна на лакти и се взря в лицето й.

— Какво има, Уилоу? Нещо те е разстроило и искам да знам какво е.

Тя сподави едно ридание; Тарик се отмести от нея и я прегърна.

— Кажи ми. Кажи ми какво не е наред и ще се опитам да го поправя. Като те гледам нещастна, сърцето ми се къса.

— Не можеш да го поправиш — изхълца тя. — Никой не може. Не ни е писано да бъдем заедно. Нашите два свята са прекалено различни. Няма да бъда щастлива на Липси, а ти няма да бъдеш добре в Лондон.

— Това не са единствените места на света. Можем да отидем навсякъде. В състояние съм да се грижа за теб, където и да решиш да живеем. Може би предпочиташ Франция или Италия.

Уилоу не спираше да плаче. Така я болеше, че едва не й прилоша. Време беше да каже на Тарик истината или поне нещо, което да я наподобява възможно най-много.

Поемайки си дъх на пресекулки, тя изрече:

— Връщам се в Англия с татко и мама.

Тарик замря. Така затихна, че тя помисли, че не я е чул.

— Чу ли какво ти казах?

— Чух, но думите ти ми отнеха дъха. — Изглеждаше спокоен, прекалено спокоен. — Ще ми обясниш ли?

Устните му едва помръднаха, изричайки:

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че не ме обичаш?

— Не, никога! Обичам те! Но понякога любовта не е достатъчна. Искам да бъдеш щастлив. Няма да си на място в моята среда, а аз не бих искала да живея на Липси, докато ти се занимаваш с пиратство.

— Това, което казваш, е, че се срамуваш от мене, че не ми е мястото в твоя свят — каза обвинително Тарик.

— Не това исках да кажа — възрази тя. — Татко… Думите й замряха. Предпочиташе да не намесва баща си. Но Тарик беше твърде проницателен, за да не улови промяната в гласа й.

— Какво баща ти? Той смята, че не съм достатъчно добър за тебе, така ли?

— Татко няма нищо общо с решението ми — излъга тя.

Тарик стана от леглото и започна да се облича с яростни, резки движения.

— Разбирам, много добре разбирам. Баща ти те е убедил да се върнеш в Англия, защото негова светлост не ме иска за зет. Родителите ти вероятно са избрали подходящ съпруг, точно като за тебе; някой, който ще пренебрегне миналото ти, за да сложи ръка на щедрата ти зестра.

Вече напълно облечен, той се обърна към нея.

— Много добре, няма да те моля да останеш с мене. Ако ме обичаше наполовината на това, което аз изпитвам към тебе, нямаше да ме напуснеш.

Той отвори вратата. Преди да излезе, каза нещо, за което знаеше, че ще съжалява до края на дните си:

— Не си незаменима, нали разбираш. Няма да ми бъде трудно да намеря друга прекрасна жена, която да заеме мястото ти в леглото ми.

Това беше последният път, когато Уилоу видя Тарик, преди да стигнат до Липси. И тогава го беше зърнала само отдалече в деня, когато пристанаха на кея. Беше го наблюдавала как върви по дъската за слизане, без да се обърне назад. Нямаше представа какво ще се случва по-нататък, затова седна в каютата и зачака, прекалено разстроена, за да се помръдне дори. След два часа корабът на баща й хвърли котва в заливчето. Скоро след това на вратата на каютата се почука.

Надявайки се това да е Тарик, Уилоу се спусна към вратата. Лицето й помрачня, когато видя, че е Мустафа. Но какво можеше да очаква след начина, по който се беше отнесла с Тарик?