Кони Мейсън: Пиратът принц

— Време е да тръгваш, господарке. Баща ти прати лодка за тебе.

Уилоу кимна и последва огромния мъж към перилата. Един моряк спусна стълба за нея.

— Не е прекалено късно да промениш намерението си — каза Мустафа. — Не знам какво се е случило между тебе и моя господар, но съм сигурен, че може да се поправи.

— Не и този път, Мустафа. И двамата знаем, че Тарик нямаше да бъде жив днес без помощта от баща ми. Татко сдържа обещанието си към мене, затова и аз трябва да изпълня своето.

Проницателният поглед на Мустафа се вряза дълбоко в наранената й душа.

— Обещала си да напуснеш принц Тарик в замяна на помощта на баща ти — предположи той.

Пристъп на паника се надигна у нея.

— Не, не стана така!

— Не ме лъжи, господарке, защото виждам в сърцето ти. Обичаш принца толкова, колкото и той тебе. Кажи му истината.

— Не мога. Истината ще го нарани още повече от лъжата ми. Нека мисли каквото иска за мене. Обещай, че никога няма да споменаваш този разговор пред Тарик, Мустафа. Той ще ме забрави след време.

— Никога няма да те забрави — изрече Мустафа, докато й помагаше да се прехвърли през перилата. — Но ако така ти харесва, няма да му кажа нищо. Ти обаче знаеш, че господарят ми не е глупав. Ще се сети след време. Аллах да е с тебе, жено — каза той тихо, докато тя се спускаше по стълбата.

Двама моряци й помогнаха да се настани в леко полюшващата се лодка. Сълзи замъгляваха очите й, когато погледна назад, би се заклела, че вижда Тарик да стои на брега и да я наблюдава как полека се отдалечава. Тя изтри сълзите, за да види по-добре, но него вече го нямаше.

Мустафа намери Тарик да стои замислен в стаята си. Салиха султан беше при него.

— Тя качи ли се на „Бриз“? — запита Тарик, когато Мустафа в стаята.

— Да, господарю.

Тарик погледна през прозореца тъкмо навреме, за да види как платната на „Бриз“ се изпълват с вятър, докато корабът набираше скорост.

— Наистина си отиде — каза той мрачно. — Никога няма да разбера какво стана между нас. Причината да ме изостави ми се струва безсмислена.

Мустафа размени поглед със Салиха султан и се извини. След няколко минути възрастната жена също излезе. Намери го да я чака.

— Какво се е случило? — запита Салиха султан. — Видях в очите на Уилоу любов към моя син. Тарик ми разказа всичко, което се е случило в Истанбул, и аз като него не мога да разбера защо тя го напуска. Никога не съм виждала сина си толкова разстроен.

— Не знам какво е станало, мога само да кажа какво видях. Принцът и неговата жена изглеждаха много щастливи заедно на борда на „Отмъщение“ през последните няколко дни. Бащата на господарката Уилоу, маркиз Брамстън, и неговият екипаж помогнаха за спасението на принц Тарик.

— Изненадана съм, че маркизът се е съгласил да помогне — изрече замислено Салиха султан. — Както разбрах, синът ми е държал Уилоу като пленничка против волята и. Не мога да си представя английски лорд да се съгласи дъщеря му да се омъжи за турски пират.

— Помисли, господарке — каза Мустафа. — Ако ти беше бащата на господарката Уилоу, как щеше да убедиш дъщеря си да се върне с тебе в Англия, като много добре знаеш, че тя обича принц Тарик?

Веждите на Салиха султан се вдигнаха, после рязко се спуснаха надолу.

— О, колко тъжно. Негова светлост е предложил да помогне на Тарик при условие, че Уилоу се върне с него в Англия. Това е… така трябва да е станало!

— Да — потвърди Мустафа.

— Веднага трябва да кажем на Тарик.

— Не, не мисля. Щом гневът му премине, и той ще види нещата като нас. Ако му кажем сега, ще проследи „Бриз“ и ще го нападне, ако корабът откаже да се предаде. Ще загинат хора… може би и неговата жена, ако маркизът влезе в битка с „Отмъщение“.

— Усещам мъката на Тарик под неговия гняв. Не можем да позволим това да се случи, Мустафа.

— Синът ти ще бъде ли щастлив в Англия, господарке?

Салиха султан затвори очи и мислите й се върнаха към живота, който беше водила, преди да стане съпруга на султан. Когато ги отвори, те блестяха много повече от преди.

— Тарик със сигурност би могъл да бъде щастлив в Англия, Мустафа. — Тя изправи рамене. — Ще направя това да се случи.

Лондон, три месеца по-късно

Уилоу седеше на пейката под прозореца в стаята си и се взираше в студения дъжд, който чукаше по стъклото. Потръпвайки, тя придърпа шала по-плътно над закръгления си корем. Не й беше топло още откакто се беше върнала в Лондон. Студът се беше просмукал в душата й и се беше настанил в празнотата дълбоко в сърцето й. Вцепенението на ума и на духа беше станало неин постоянен другар.