Кони Мейсън - Страст и омраза

— Ще умре ли, мамо?

Тревогата на Бранд късаше сърцето на Еме.

— Не и ако аз имам думата по въпроса. — И тя се обърна към капитан Бърч. — Може ли хората ви да пренесат Ник горе в стаята му? Страхувам се, че това е извън нашите възможности.

— Разбира се.

Само за минути войниците изнесоха Ник от фургона и го отнесоха на горния етаж в стаята, която доскоро беше заемал.

Като чу шума, лейтенант Дил се появи на прага на своята стая, подпирайки се на рамката на вратата. Като видя Ник, той извика радостно:

— Жив е!

Стреснат от факта, че намира още един ранен съюзнически офицер, настанен в конфедератското имение, капитан Бърч веднага се отправи към Дил и му помогна да се върне в леглото.

— Какво правите тук, лейтенанте?

— Докараха ме след битката — каза Дил, настанявайки пулсиращия от болка ранен крак в по-удобно положение. — Раниха ме при Джоунсбъро и като видях ужасните условия в полевата болница, разбрах, че ще минат часове, преди някой да може да се заеме с мене. Уплаших се да не развия гангрена, затова наредих на сержант Джоунс да ме докара във „Високите дъбове“. Госпожа Тревър и прислужницата й извадиха куршума от бедрото ми и засега няма никакви усложнения.

— Ще съобщя, че вие с капитан Дръмънд се лекувате от раните си във „Високите дъбове“ — осведоми го Бърч. — Сега тръгваме за Атланта.

Бърч поговори с Еме, преди да даде заповед за тръгване.

— Разбирам, че това е много необичайно, госпожо Тревър, но и Ник, и лейтенантът като че ли са доволни от грижите, които получават тук, затова няма да подам оплакване.

— Вие и хората ви сте добре дошли да лагерувате в имението, ако искате — предложи Еме.

— Тази вечер трябва да сме в Атланта, затова не смея да се бавя. Ще съобщя на висшестоящите къде са двамата офицери и че за тях се полагат необходимите грижи.

— Вярвам, доктор Белоус ви е споменал, че смята да подаде рапорт относно Ник и лейтенант Дил.

— В такъв случай ще тръгвам. — Той замълча за миг, после добави: — Грижете се добре за Ник. Той ми е скъп приятел и не бих искал да го загубя.

— За мене е повече от приятел, капитане, няма да го оставим.

В следващите дни Бранд прекарваше цели часове край леглото на Ник и не искаше да се отдели от него, за да не би той да умре, докато него го няма. Еме се опита да убеди детето, че Ник няма да умре, в което самата тя не беше сигурна, но Бранд упорито отказваше да се откъсне от болния.

От време на време Ник идваше в съзнание, радостен, че вижда край себе си Бранд и Еме всеки път, щом отвори очи. Мислите му още бяха объркани и разпокъсани, но той знаеше, че не е възможно Еме да го мрази и в същото време да се грижи за него така нежно и предано. Нито пък би настояла да го докара във „Високите дъбове“, за да се грижи за него, вместо да го остави в полевата болница, където можеше да умре от инфекция или липса на грижи. Но това, което истински го учудваше, беше фактът, че тя беше рискувала опасности и дори смърт, за да стигне до Джоунсбъро и да го намери. Само да можеше да я убеди да си признае, че Бранд е негов син.

Еме размишляваше дълго и усилено дали да каже на Ник, че той е бащата на Бранд. Въпреки факта, че се беше заклела да му каже истината, когато той укрепне достатъчно, за да я чуе, тя все още се колебаеше. Не можеше да не си спомни какво й беше казал преди да замине. Подозираше, че е възможно той да е бащата на Бранд, и й каза, че има намерение да отгледа сина си, ако подозренията му се окажат истина. В какво положение я поставяше това?

Възможността да загуби Ник беше катализаторът, който накара Еме да си признае, че го обича. Да го загуби завинаги беше толкова страшна мисъл, че тя беше рискувала живота си, за да отиде до Джоунсбъро и да го намери. А когато го беше намерила, след като отказа да се предаде и да се върне във „Високите дъбове“, не можеше да го остави да умре заедно с останалите безнадеждни случаи, чието положение беше твърде тежко, за да бъдат лекувани. Знаеше, че беше поела сериозния риск да пусне някой куршум срещу горкия измъчен от работа лекар, но трябваше да го накара да погледне сериозно на молбата й.

За щастие, майор Белоус беше състрадателен човек и не настоя тя да бъде пратена в затвора, задето се беше осмелила да се прави на господ с пациентите му. Еме много лесно успя да го убеди да й позволи да откара Ник във „Високите дъбове“, защото изтъкна, че там ще може да му осигури много по-добри грижи, отколкото претрупаните с работа санитари в полевата болница. Нямаше представа колко време ще й бъде позволено да го задържи при себе си в имението, но дори няколко дни можеха да натежат много в битката за запазването на живота му.