Кони Мейсън - Страст и омраза

— Закарайте го ей там, сержанте — каза санитарят. — Ще го настаним, докато…

Внезапно изречението му прекъсна. Еме като че ли се съживи.

— Трябва веднага да му помогнете! Не виждате ли колко тежка рана има? Настоявам лекарят да го прегледа незабавно!

— Лекарите работят колкото могат по-бързо, госпожо — каза любезно санитарят. — Има и други мъже, също толкова тежко ранени, колкото и капитанът.

— Не ме интересуват другите, тревожа се за Ник. Не разбирате ли? Той ще умре, ако не му се помогне веднага.

— Госпожо Тревър, мисля, че това, което санитарят се опитва да ви каже, е, че може вече да е твърде късно за капитана.

Еме му хвърли поглед, изпълнен с такава отрова, че той се отдръпна.

— Какво е това място? Мислех, че лекарите спасяват хората. Тук има ранен човек, спасете го.

— Какво става тук?

— Съжалявам, майор Белоус, но тази жена настоява да оперирате този ранен преди другите.

— Вие ли сте лекарят? — запита Еме, готова да се бие, само и само да осигури помощ за Ник.

— Да, аз съм.

— Доведох един човек, който отчаяно се нуждае от помощта ви. Намерихме го в гората. Ако не се погрижите веднага за него, ще бъде твърде късно.

— Вижте, млада госпожо, тук санитарят решава в какъв ред да бъдат преглеждани ранените. Трябва да се съобразите с него. Но ако това ще ви успокои, аз ще го прегледам. — Той се качи във фургона, огледа ранения и стигна до същото заключение, каквото си беше извадил и санитарят. Изрече с тъжно лице: — Има мъже, чиито шансове да оживеят са далеч по-големи. Върху тях трябва да се съсредоточа. Съжалявам.

— Да не сте господ? — извика Еме, неописуемо потресена от думите на лекаря. — Няма да допусна това!

Следващото й движение така стресна тримата, надвесени над почти безжизненото тяло на Ник, че те не успяха да реагират. С мрачен и решителен израз на лицето тя грабна пушката на Джоунс и я насочи към лекаря.

— Аз също мога да се направя на господ.

— Госпожо Тревър, оставете оръжието — каза Джоунс, който се чувстваше отговорен за неочакваната й реакция.

— Не и преди лекарят да оперира Ник. — Тя размаха оръжието, държейки пръста си на спусъка. — Знаете, че се оправям с оръжия.

Еме беше толкова разстроена, че всички повярваха, че наистина може да стреля. Тъмнината и суматохата наоколо бяха причина никой да не забележи отчаяната сцена, разиграваща се във фургона. Тогава лекарят взе решение. Ако вземеше да спори с една побъркана жена, нямаше да спаси ничий живот, а тази нощ му предстоеше още много работа.

— Внесете го в палатката.

— Сигурен ли сте, докторе? — запита санитарят. Лекарят кимна утвърдително и скочи от фургона. Еме го последва, скрила пушката в гънките на роклята си, без да го изпуска от прицел. Но лекарят, вече решил да оперира Ник, не й обръщаше внимание. Раздаваше къси, отсечени заповеди на санитарите, които бързаха да подготвят операционната маса. През ума му мина мисълта, че ако до него имаше жена, която толкова да се безпокои за него, колкото тази жена за този мъж, би се смятал за щастливец. Малцина мъже бяха благословени с такава безрезервна любов от такава красива жена, която би убила, само и само да спаси живота на мъжа си.

Застанала в дъното на операционната палатка, Еме наблюдаваше отдалече операцията. Виждаше само това, че лекарят действа, но не и как ръцете му се ровят в разкъсаната плът на Ник. Операцията като че ли продължаваше до безкрайност. По едно време сержант Джоунс влезе в палатката и взе пушката от омекналите й пръсти. Помоли я да излезе навън с него, за да си почине малко, но тя отказа. Ако имаше изгледи Ник да умре, тя трябваше да го знае.

След два часа лекарят отстъпи крачка назад и погледна към Еме — за първи път, откакто беше започнала операцията.

— Свърших. Сега е в божиите ръце.

— Какво е положението?

— Белите дробове бяха сериозно увредени. Куршумът е пробил дупка колкото орех. Извадих го и се погрижих за увредените тъкани. Има изгледи да оцелее, ако не умре от инфекция. Трудно е да се държи стерилна такава рана в тези условия тук, в полевата болница. Разбира се, ще бъде изпратен да се възстановява на север, ако изкара следващите няколко дни.

Еме се приближи към Ник. Изглеждаше ужасно блед и неподвижен, че тя се уплаши да не би да е издъхнал, докато е говорила с лекаря. Той забеляза тревожното й изражение и се опита да я успокои.

— Не е мъртъв, просто е загубил твърде много кръв. Капитанът ваш съпруг ли е?

Еме премисли внимателно отговора.