Кони Мейсън - Страст и омраза

— Битката е свършила, но войната продължава.

— Ако не ме заведете, сама ще отида. Не разбирате ли? Ник може да лежи ранен там някъде.

— Не, вие не разбирате, госпожо Тревър. Наоколо още се водят боеве. Атланта падна, но армията на генерал Худ се прегрупира. Може да налетим на тях по пътя към Джоунсбъро.

— Не можете да ме спрете — каза предизвикателно Еме.

Упорито вирнатата й брадичка накара Джоунс да осъзнае, че тя ще направи точно каквото си е намислила, независимо дали той ще я придружи или не. Заради мъртвия си капитан, за когото знаеше, че храни нежни чувства към вдовицата, той реши да изпълни молбата й.

— Много добре, госпожо Тревър. Ще ви заведа. Но първо трябва да ми обещаете, че ако не намерим тялото на капитана на бойното поле, ще се върнете тук безпрекословно.

— Обещавам — каза Еме, но изобщо нямаше намерение да спази обещанието си.

Щом стигнеха в Джоунсбъро, щеше да се успокои едва когато намери Ник или получи безспорни доказателства за смъртта му. Дори ако се наложеше да отиде до Атланта — все едно, тя щеше да разбере какво е станало с мъжа, който беше откраднал сърцето й, без тя да разбере. Интуицията й казваше, че Ник е жив и има нужда от нея. С друго не би могла да си обясни настоятелния импулс, който я тласкаше да предприеме това толкова опасно пътуване.

Тръгнаха призори на следващия ден. Пътят не беше дълъг. Всъщност имението беше по-близо до Джоунсбъро, отколкото до Атланта, но пътуването с фургон беше доста по-бавно, отколкото на кон. Ако нямаха нужда от фургона, за да пренесат Ник във „Високите дъбове“ в случай, че го намерят, тя щеше да настоява за по-бързо придвижване. Изобщо не й хрумваше, че той може и да е мъртъв. Пристигнаха в Джоунсбъро в късните часове на следобеда.

— Дали да не идем първо в полевата болница, госпожо Тревър? — запита Джоунс, когато наближиха мястото на битката близо до пресичащите се жп линии.

— Не, отведете ме на бойното поле — отвърна без колебание Еме.

Бяха пристигнали твърде късно. Повечето ранени войници на Съюза бяха вдигнати и отнесени в болницата. Бяха останали малко на брой ранени сред конфедератите и убитите войници на Съюза. Миризмата беше ужасна, но Еме не се побоя, закри нос с кърпичката си и продължи да търси. Вървеше сред мъртвите, вглеждаше се в подутите им лица, от време на време помолваше сержант Джоунс да обърне някого, легнал по корем. Мислеше за всичките майки, които никога повече нямаше да видят синовете си, за жените, чиито любими никога нямаше да се върнат.

Когато над бойното поле започна да се разстила здрач, сержант Джоунс предложи да си тръгнат.

— Може би са го отнесли в полевата болница, след като съм тръгнал — каза той с надежда в гласа. — Стъмнява се, няма къде повече да търсим.

Еме се огледа, обгръщайки с очи ужасната касапница, и разбра, че Джоунс може би има право. Търсенето им беше траяло часове наред, но не намериха Ник сред мъртвите.

— Отведете ме в болницата, ще го потърсим и там.

Щателното търсене в полевата болница се оказа също толкова безплодно. Не намериха Ник сред ранените, името му го нямаше и в регистрите на мъртвите.

— Да се връщаме ли, госпожо Тревър?

Еме не можеше да каже „да“. Нещо дълбоко в нея отказваше да приеме неизбежното.

— Не, още не, сержант Джоунс. Моля ви, отведете ме пак на бойното поле. Имам чувството, че Ник е жив и се нуждае от мене.

Джоунс поклати глава.

— За конфедератка имате странен начин да показвате омразата си към врага.

Спомняше си, че беше чувал Еме много пъти да повтаря, че мрази Ник.

— Аз… аз не мразя Ник — каза тя със задавен глас. — Вие… вие не разбирате. Дори аз не се разбирам. Просто знам, че трябва да продължа да го търся.

Тя изглеждаше толкова разстроена, че на Джоунс не му даде сърце да й откаже.

— Имаме още един-два часа до смрачаване. Но ако дотогава не намерим нищо, се връщаме във „Високите дъбове“.

Еме кимна с жален поглед.

Чувстваше се като някакъв лешояд, докато двамата с Джоунс вървяха сред труповете. Взираше се напрегнато в лицата, застинали в смъртни гримаси, и от време на време повръщаше при вида на обезобразените тела. Не преставаше да се моли, макар че тези мъже вече бяха в ръцете на бога. Натъкнаха се на двама санитари, но не научиха нищо освен това, което вече им беше известно — че всички ранени са били закарани в полевата болница.

— Огледахме всички тела на бойното поле, госпожо Тревър — каза сержант Джоунс с глас, изпълнен със съжаление.