Кони Мейсън - Страст и омраза

— Никога… — Еме всеки момент щеше да избухне. — Копеле такова! Подведе ме да смятам, че ще ме пратиш в затвора, ако не ти стана…

— Любовница.

— … курва!

— Еме, говорех съвсем сериозно, като казах, че ще се върна след войната. Между нас има твърде много неща, за да се разделим и никога повече да не се срещнем. Имаме твърде много спомени. И Бранд. Знам, че не ти се иска да го признаеш, но в сърцето си чувствам, че би могъл да бъде мой син.

— Не! Не смей да си помисляш подобно нещо! Бранд е син на Бо.

— Нямам време сега да споря за това, но един ден ще науча истината. Ако излезе, че Бранд е мой, можеш да бъдеш абсолютно сигурна, че ще искам да отгледам собствения си син.

Еме замръзна, страховете й се възвърнаха. Ако Ник разбереше, че Бранд е негов син, щеше да й го отнеме. Той усети, че тя се уплаши, но не можа да разбере от какво. Толкова много ли го мразеше, че да откаже да се омъжи за него, за да отглеждат заедно сина си? Не можейки да понесе мисълта, че ще загуби детето си, тя се обърна, готова да избяга.

— Еме, почакай! — Той я настигна при вратата. — Възможно е да не изляза жив от битката. Направих ново завещание. В чекмеджето на бюрото е. Ако умра, го занеси на адвоката ми в Чикаго, името е написано на плика.

— Не ме интересува завещанието ти.

Мисълта, че той може да умре, беше твърде болезнена за нея.

— Въпреки това, искам да ми обещаеш още сега, че завещанието ми ще стигне до моя адвокат.

— Аз… много добре.

Тя го загледа втренчено, искаше да се хвърли в прегръдките му, да го моли да я люби, да му каже, че Бранд е негов син. Но се страхуваше от последиците. Той я беше направил своя курва, беше откраднал сърцето й и тя се закле, че никога няма да допусне да й отнеме и сина.

— Това ли е всичко, скъпа? Няма нежно сбогуване, нито прощални думи, ако умра в боя?

— Не искам смъртта ти, Ник.

Думите й бяха изречени с такова дълбоко убеждение, че Ник й повярва.

— Тогава ме целуни, скъпа. Целуни ме заради всичките тези пропилени години, преди отново да се открием един друг. Целуни ме и ме накарай да повярвам, че наистина те интересува какво ще стане с мене.

Тя се вгледа в устата му, в тези плътни, чувствени устни, които й даваха толкова много удоволствие. Той чакаше. И тогава тя се наведе напред бавно, ужасно бавно и докосна с устни неговите. Шокът от докосването им накара цялото й тяло да затрепти. Тя запомняше очертанията на устните му с езика си, попивайки вкуса им, за да го запомни за цял живот.

Дълъг, мъчителен стон се откъсна от гърлото на Ник, който повече не можеше да се сдържа. Сграбчи я и я притисна към твърдата стена на гърдите си. Отвърна на целувката й с целия жар на огромното си тяло, притискайки я към себе си, изгаряйки я с топлината си, която проникваше през тънката материя на роклята й. Грабна я на ръце, отвори вратата с крак и се заизкачва по стълбите, вземайки по две стъпала наведнъж. Когато стигна стаята й, я хвърли на леглото, твърде възбуден, за да се занимава с дрехите. Освободи се, вдигна роклята й над кръста и навлезе мощно в нея. Поддавайки се на страстта му, Еме извика и се притисна към него, за да посрещне тласъците му.

На следващата сутрин, когато тя се събуди, него вече го нямаше.

Два дни след като Ник и войниците му напуснаха „Високите дъбове“, в околността започна да се чува застрашителен топовен грохот. За Еме това означаваше само едно. Битката за Атланта наистина беше започнала. Шърман беше твърдо решен да изгони конфедератите от града и войската му вършееше из околностите, без да щади нищо по пътя си. Тъй като Ник вече не беше във „Високите дъбове“, за да опази имението да не бъде разрушено от войниците на Съюза, Еме се молеше дано нашествениците да имат други намерения и домът й да бъде сметнат за твърде незначителен, за да го подлагат на опустошение.

Колкото до Ник, сега тя научи, че е получил заповед да влезе в битката за Атланта и можеше вече да е убит. Тази ужасна мисъл я накара да потръпне. Не искаше смъртта му. Само искаше той да не се доближава до сина й. Еме усещаше огромна вина, задето не беше казала на Ник, че Бранд е негов син, когато животът му беше изложен на такава опасност. Мъжът има право да знае, че е създал дете, но дълбоко в себе си тя се страхуваше, че може да загуби Бранд и това я възпираше да признае истината дори когато Ник настояваше.

Той беше казал, че ще се върне, и тя нито за миг не се съмняваше, че ще го направи, макар и само да я притиска с въпроси, на които не й се искаше да отговаря. Ако разбереше, че Бранд е негов син, това щеше да застраши самото му съществувание. Какво щеше да стане с нея тогава, запита се Еме. Нито веднъж беше чула думата „любов“. Той се любеше с нея така, сякаш държеше много на нея, но не беше казал и дума за брак. Бракът между тях поне щеше да позволи двамата заедно да отгледат Бранд.