Кони Мейсън - Страст и омраза

Бранд се усмихна едва-едва. Лицето му беше покрито с толкова много червени петна, че приличаше на гримиран клоун.

— Сърби ме, мамо.

— Ще кажа на Савана да забърка сода за хляб и вода, за да те намажем и да спрем сърбежа. А ти внимавай да не се чешеш.

— Искам да видя капитан Дръмънд.

Еме раздразнено сви устни.

— Сигурна съм, че той си има какво да върши, а не да забавлява едно болно дете.

— Не говори вместо мене, Еме — чу се гласът на Ник, който тъкмо влизаше в стаята, за да чуе забележката й.

— Отивам за содата — каза Савана.

Излезе възможно най-бързо от стаята, за да не увеличава и без това нарастващото напрежение между Еме и Ник.

— Как си, Бранд? — запита Ник, приближавайки се към леглото на момчето.

— Не чак толкова зле, сър.

Гласът му трепереше от болестта, която още вилнееше в тялото му.

— Сега майка ти е тук, тя ще се грижи за тебе.

Бранд възприе думите му по-скоро като сбогуване.

— Заминавате ли, сър?

Ник се учуди на схватливостта на момчето.

— Да, Бранд. Скоро заминавам, но искам да се постараеш да оздравееш.

Стори му се, че детето всеки момент ще се разплаче.

— Ще се опитам, сър. Ще дойдете ли пак?

— Обещавам ти, синко, че ще се върна. — Произнесе тези думи, без да отмества очи от тези на Еме. — Може да е чак след като свърши войната, но непременно ще се върна във „Високите дъбове“.

— Не обещавай нещо, което нямаш намерение да изпълниш — изшептя гневно Еме.

— Винаги държа на думата си. — Нито искрица чувство не трепна в зелените му очи, в тях се четеше единствено увереността на мъж, който знае какво иска. — А сега, ако ме извините, имам да прочета няколко съобщения.

Лейтенант Дил чакаше Ник в кабинета му.

— Заповедите пристигнаха тази сутрин — каза той, подавайки му плик с официални документи.

Ник веднага го отвори и пробяга с очи по редовете.

— Трябва да се присъединим към част от армията на Шърман в Джоунсбъро, на юг от Атланта — изрече той бавно. — Там се срещат четири важни железопътни линии и завземането им е много важно за победата над Конфедерацията. Генерал Шърман смята, че ако прекъснем жп линиите и осуетим доставките на припаси и оръжия, можем да очакваме бързо падане на Атланта и другите важни градове.

— Кога заминаваме? — запита Дил.

— Утре призори. Атаката е определена за 30 август. Имаме време само колкото да се срещнем с основната част от армията, преди да влезем в бой. Докато атакуваме Джоунсбъро, друга част от армията на Шърман ще обкръжи Атланта и ще накара конфедератите вътре да капитулират.

— Краят наближава, нали, сър?

— Господ да е на помощ на Юга, лейтенанте, защото, боя се, краят наистина наближава. Не само краят на войната, но и краят на цял един начин на живот. Погрижи се лагерът да бъде вдигнат по устав и хората да се приготвят за тръгване утре призори. Искам всичките запаси от храна да останат за госпожа Тревър.

Беше много късно, когато Еме слезе на пръсти по стълбите. Беше разбрала, че Ник напуска „Високите дъбове“, но не знаеше нищо повече. Не беше го виждала след разговора в стаята на Бранд. Не го беше чула и да минава покрай нейната спалня. Когато стигна до кабинета, забеляза слабата светлина, излизаща изпод вратата. Не почука, а направо натисна дръжката и влезе съвсем тихо. Видя Ник наведен над някаква карта, потънал в дълбок размисъл. Все пак той усети присъствието й и вдигна очи.

— Влез, Еме.

— Вярно ли е? Наистина ли заминаваш?

Беше облечена в свободна бяла рокля, която по-скоро я разголваше, отколкото да я прикрива. Ник загуби нишката на мислите си, припомняйки си с пределна яснота всяка разкошна подробност от тялото й под тънката дреха.

— Да се надявам ли, че ще ти липсвам?

Тя нарочно пренебрегна въпроса му.

— Ще има ли сражение?

— Това е нещо, за което не мога да говоря.

— Какво ще стане с мене, когато заминеш? Ще дойдат ли да ме отведат в затвора?

— От това ли се страхуваш? Да не те отведат в затвора?

— Бранд има нужда от мене.

— Известно ми е.

— Ако в душата ти има поне капчица състрадание, ще ме оставиш във „Високите дъбове“. Не съм шпионка, вече не застрашавам янките.

— И това ми е известно. Затова ли дойде, да ме убеждаваш да те оставя във „Високите дъбове“?

— Знам при какви условия ме освободи. Трябваше да остана под твой надзор, докато не заминеш оттук. Но никой не каза какво ще стане с мене, когато заминеш.

— Нищо няма да стане с тебе, Еме. Вече сигурно никой не си спомня името ти. Убедих полковника, че ти вече не си заплаха за нашата сигурност. Никога не съм искал да те пращам в затвора.