Кони Мейсън - Страст и омраза

Но ти мразиш Ник Дръмънд, шепнеше един вътрешен глас.

Еме се изсмя презрително. Как би могла да мрази един мъж и същевременно да го обича до полуда? Как можеше така отчаяно да копнее за докосването му и същевременно да го ненавижда?

Кога омразата й се беше превърнала в любов?

В края на август 1864 към „Високите дъбове“ започнаха да прииждат бегълци. Всички бяха конфедерати, евакуирали се от Атланта с армията на генерал Худ. Някои бяха ранени, други просто изтощени от атаката на армията на Шърман срещу жп линиите и града, трети просто се бяха уморили да гледат смърт и разрушения. Повечето идваха да търсят храна и вода по пътя си към някакво неизвестно бъдеще с цел да се прегрупират и да продължат борбата. Но почти всички, с които говореше Еме, бяха убедени, че Югът е обречен. След един разговор с капитан от конфедератската армия и неговия помощник тя разбра колко е затънал Югът, борейки се да остане самостоятелна територия. Получи и неясна представа къде би могъл да се бие Ник.

— Бойното поле е осеяно с мъртъвци — каза капитан Фелдън, когато тя започна да го разпитва.

Далечният поглед в почти безизразните му сини очи я плашеше. Лицето му беше сиво като изпокъсаната му униформа, той изглеждаше безкрайно изтощен.

— Отстъпва ли конфедералната армия? — запита Еме.

— Шърман изтегли цялата си армия от окопите край Атланта и тръгна към жп линиите в Джоунсбъро — отвърна Фелдън с треперещ от мъка глас. — Можехме да се преборим, ако генерал Худ, който беше пратен вместо генерал Джонсън, знаеше какво става. Но Худ мислеше, че Шърман се оттегля на север. Можехме да ги бием, ако бяхме атакували, докато те сменяха позициите си. Но едва когато Шърман отряза пътя на влаковете, Худ разбра къде е врагът. Прати два корпуса да ги спрат. Загубихме много хора, нападението беше неуспешно. На другия ден Шърман контраатакува и ни смаза. За да не попаднем в капан, Худ заповяда Атланта да се евакуира.

— Много убити ли има от двете страни?

— И в Атланта, и в Джоунсбъро паднаха много, но силите на Конфедерацията претърпяха по-големи загуби. Чух, че подпалили Атланта и голяма част от града изгоряла. Повечето цивилни вече са избягали, но жертвите сред войската са огромни. По улиците лежат мъртви или умиращи и конфедерални, и съюзни войници.

След като се подкрепиха с храната и напитките, които им бяха предложени, капитан Фелдън и помощникът му продължиха по пътя си, оставяйки Еме дълбоко замислена. В Атланта ли е Ник или в Джоунсбъро? Мъртъв ли е или жив? Не можеше да разсее ужаса, който тегнеше в сърцето й.

Бранд оздравя от шарката и поради някаква необяснима причина прекарваше часове наред на верандата, загледан в дългата алея, която водеше към главния път. Когато Еме го запита какво търси, отговорът му я стресна.

— Гледам за капитан Дръмънд, мамо. Той обеща да се върне. Нали не мислиш, че му се е случило нещо?

Еме не можа да намери думи. Знаеше, че Бранд е привързан към Ник, но кога този янки беше успял да стане толкова важен за сина й? Макар че помежду им имаше кръвна връзка, тя нямаше представа, че Бранд може да я усеща. Ако Ник загинеше във войната, той щеше да бъде лишен и от истинския си баща, както беше лишен от приемния. Нищо честно нямаше във войните.

На втория ден на септември Бранд, кацнал на парапета на верандата, забеляза един фургон, който бавно свръщаше към алеята.

— Мамо, идва някой!

Предполагайки, че това са поредните бежанци от Атланта, Еме излезе при него на верандата. Храната, която Ник им беше оставил, почти беше привършила и тя се разтревожи, че може да предложи само вода на горките хора, които сигурно идваха тук да търсят храна и подслон. Малкото останала храна трябваше на всяка цена да се запази за Бранд.

Когато фургонът спря, Еме с изненада видя, че го кара войник със синя униформа. Досега всички идващи в имението бяха конфедерати. После позна сержант Джоунс и сърцето й заби силно. Да не би Ник да се връща? Да не би сержант Джоунс да кара трупа му? Изтича към фургона още преди да беше спрял.

— Какво има, сержант Джоунс? Капитан Дръмънд ли е?

— Не, госпожо — отвърна Джоунс, без да смее да я погледне в очите. — Лейтенант Дил е. Улучиха го при Джоунсбъро. Полевата болница е толкова претъпкана, че предпочетох да го доведа тук. Не е сериозно, но се страхувам, че може да се получи гангрена, ако куршумът не се извади.

— Внесете го вътре — разпореди се Еме. — Сложете го в предишната му стая горе. Не съм лекар, но двете със Савана ще успеем да извадим куршума. Къде е ранен?