Кони Мейсън - Страст и омраза

Лежеше върху нея и чувстваше как лудо туптящото му сърце забавя бесния си ритъм. Никога не се беше чувствал така спокоен, така невероятно задоволен. Надигна се на лакът и се вгледа в Еме. Очите й бяха затворени, изражението — неразгадаемо, невъзможно му беше да разбере за какво мисли. Отдръпна се леко и се търкулна настрани на тревата.

— За какво мислиш? — запита, когато сърцето му се успокои и затуптя по-равномерно.

Очите на Еме се отвориха бавно. Тя премига няколко пъти, заслепена от ярката слънчева светлина, която проникваше през листата.

— За нищо — излъга.

— Не ме лъжи, Еме. След това, което преживяхме току-що, предположих, че си забравила за враждебните си чувства към мене и ще ми кажеш истината, поне веднъж. Тъкмо ти ме помоли да те любя.

Плътна червенина изби по бузите на Еме.

— Сигурно не съм била на себе си.

— Харесваш ми, когато не си на себе си — пошегува се Ник. Но думите му не предизвикаха усмивка на лицето й. — Еме, защо продължаваш да ми се противиш? Искаш ме толкова силно, колкото и аз тебе. Не можеш ли да забравиш, че сме противници?

— Някои неща не могат да се забравят. Това, че си янки, е само част от проблема.

Ник въздъхна, уморен и леко ядосан, после се обърна към нея. Но Еме още лежеше по гръб, отказвайки да погледне към него. Той я дръпна към себе си нежно, но решително и се вгледа в очите й.

— Кажи ми за какво мислиш, Еме. Кажи ми защо представлявам заплаха за тебе.

Смяташе, че знае отговора, но искаше да го чуе от нея. На лицето й се изписа такъв страх, че Ник съжали, задето изобщо е попитал.

— Еме, няма да те нараня. Досега вече трябва да си се убедила в това.

— Ти вече ме нарани — изрече тя с предизвикателен тон.

— Несъзнателно.

— Какво искаш от мене?

Викът й го прониза като с нож. Нямаше представа, че тя мисли за Бранд, че се страхува, че той може да й отнеме сина, ако научи, че е негов баща.

Ник сви вежди, искаше да сподели с Еме подозренията си относно Бранд, но осъзна, че сега не е най-подходящият момент за това. Чувствата й бяха още толкова горещи, а тя беше достатъчно упорита, за да откаже да признае истината. Един ден, каза си той, много скоро Еме ще разбере, че той не иска да нарани нито нея, нито Бранд. Ако детето беше наистина негов син, той искаше да се грижи за него. И искаше да направи нещо повече — много повече. Трудно щеше да му бъде да убеди Еме в добрите си намерения, защото тази безсмислена война го правеше неин естествен враг. Но въпросът й го обезпокои. Какво всъщност искаше той от нея?

Искаше тя да признае, че Бранд е техен син. Искаше тя да престане да мисли за него като за враг. Искаше… любовта й.

— Скъпа — изрече той, — не мисля, че отговорът на твоя въпрос ще ти хареса. Но и аз искам да те питам нещо — ти какво искаш от мене? Виждам, че ти харесва да се любим, но твърдиш, че ме мразиш.

Въпросът му отне въздуха от гърдите й.

— Да, мразя те. Винаги съм те мразила.

— Не и когато се любиш с мене. Толкова ли ти е липсвало мъжко внимание, че да приемеш всекиго? Отдавна си вдовица.

— Приемаш твърде много неща за дадени! — избухна Еме. — Не ми трябва мъж, за да направи живота ми пълен! Имам Бранд.

— А покойният ти съпруг? Толкова ли го обичаш, че никой не може да заеме мястото му?

Еме се изчерви още по-силно.

— Разбира се, че обичах Бо, той е бащата на сина ми.

— Наистина ли?

Тръпка премина по тялото й.

— Студено ли ти е?

— Не.

— Тогава отговори на въпроса ми. Бранд наистина ли е син на Бо?

— Копеле такова! Това, че си ме направил своя курва, не означава, че не съм била вярна на Бо.

— Не това искам да кажа, Еме. И много добре го знаеш.

Тя се опита да стане, но Ник положи ръка на корема й и я задържа.

— Моля те, Ник, не ми причинявай това. Въпросите ти не водят доникъде.

— Мислиш ли за Бо, докато се любиш с мене?

Ник нямаше представа откъде му дойде този въпрос, но не можа да се сдържи да не го зададе.

Почувства как мускулите й се стягат под дланта му.

— Аз… не.

Защо не можеше да го излъже?

Ник искаше да й повярва, но тя го беше лъгала за толкова много неща, че той не можеше да вярва много на думите й. Изведнъж това престана да има значение, защото плътта под дланта му беше топла, русите косъмчета между краката й бяха влажни и приканващи. Той я желаеше отново. Желаеше я така отчаяно, че свят му се зави.

— Няма значение — изрече той задавено. — Дори да мислиш за Борегар Тревър в най-интимните ни моменти, ще те накарам да го забравиш. Ще те любя отново и когато свърша, само моето име ще бъде на устните ти и в мислите ти.