Кони Мейсън - Страст и омраза

На Еме никак не й се искаше да признае, че почти нямат храна от страх, че добрият доктор няма да й разреши да вземе Ник при себе си, но разбра, че не може да лъже за нещо толкова важно като храната.

— Има малко запаси, привършваме тазгодишната реколта от градината.

— Ще пратя каквото мога да отделя, но няма да е много. Съмнявам се, че капитанът ще прекара дълго време у вас. Веднага щом уредят прилична болница в Атланта, сигурен съм, че щабът ще прати хора да вземат него и лейтенанта.

По-късно същия ден, когато Ник се събуди и я погледна с по-прояснени очи, отколкото в последните дни, Еме се опита да му обясни какво възнамерява да направи.

— Ще те откарам във „Високите дъбове“, Ник. Там е по-тихо и по-скоро ще се оправиш. Трябва да се върна при Бранд, но не искам да те оставя тук.

— А… докторът одобрява ли?

Гласът му беше предрезгавял от слабост, но той явно разбираше какво му говори Еме.

— Имам позволението му. Ти си още много болен, но съм сигурна, че ще можем да се грижим добре за тебе във „Високите дъбове“ — по-добре, отколкото могат тук да те наглеждат санитарите, те и без това са претрупани с работа.

— Вярвам ти — прошепна Ник.

После отново изпадна в безсъзнание, изчерпил силите си в този макар и кратък разговор.

Беше все така в полусъзнание и докато го настаняваха във фургона на следващата сутрин. Под наблюдението на Еме санитарите го положиха на дебел слой слама и го покриха с няколко одеяла. Натовариха малко прясно месо и други хранителни продукти и Еме зае мястото си на капрата. Доктор Белоус й даде пакет с лекарства и писмено разрешение, което трябваше да й послужи като пропуск, за да стигне до „Високите дъбове“. Тя плесна юздите по задницата на коня и се отдалечи от вонята и ужаса на полевата болница.

Нарочно караше бавно, знаейки, че всяка буца по изровения път усилва и без това непоносимите болки на Ник. Слънцето печеше безмилостно. Макар че вече беше септември, джорджийският климат още не беше възприел факта, че лятото е свършило. Тя спираше често, за да даде на Ник вода и лекарства. Бяха само на три мили от дома, когато ги срещна патрул на съюзните войски. Еме веднага позна капитана. Беше същият, който навремето помогна на Ник да я спаси от избягалите конфедерати.

— Госпожо Тревър, не очаквах да ви срещна тук толкова скоро. Този път кой се вози във фургона ви?

— Ваш приятел — отговори Еме. — Ник беше тежко ранен при Джоунсбъро. Разрешиха ми да го откарам във „Високите дъбове“, за да се възстанови.

Сърцето на капитан Бърч трепна, когато се качи във фургона и видя ранения.

— Боже господи, та това е Ник Дръмънд! Каква е раната? Изглежда ми в безсъзнание.

— Ще мине много време, докато оздравее, но доктор Белоус се надява това да стане. Даде ми писмено разрешение да го закарам във „Високите дъбове“, докато не се уреди постоянна болница в Атланта.

И тя му подаде пропуска.

— Всичко изглежда наред — каза Бърч, след като го разгледа. — Не мисля, че навремето се запознахме както трябва, госпожо Тревър. Аз съм Брус Бърч. С Ник сме приятели от много години. Радвам се, че успях да му помогна да ви спаси от онези дезертьори.

— Не, капитане, аз съм благодарната. Ако всичко е наред, ще си продължа по пътя. Не съм виждала сина си вече цяла седмица.

— Брус, ти ли си?

Ник отвори очи и веднага позна приятеля си.

— Не са ли те учили как да избягваш куршумите? — пошегува се Бърч.

Но Ник изглеждаше тъй блед, че той се уплаши не на шега.

— Случва се и на най-добрите — каза Ник с напразен опит да се усмихне.

— В добри ръце си, Ник. — И Бърч погледна многозначително към Еме. — Следващия път, когато те видя, надявам се да си много по-добре.

— Няма да е скоро — отвърна Ник, — но бих искал да съм във „Високите дъбове“, не на друго място.

Краткият разговор го беше изтощил и той затвори очи.

— По-добре тръгвайте, госпожо Тревър — каза Бърч, поглеждайки тревожно към приятеля си. — Ще ви дам охрана до „Високите дъбове“.

Смрачаваше се, когато фургонът пое между двете редици дъбови дървета по алеята, която водеше към къщата. Бранд изскочи да ги посрещне. Савана пъхтеше подире му.

— Мамо! Толкова се притеснявахме за тебе.

— Детето е добре, миличка, но много се разтревожихме. Намери ли капитан Дръмънд? — Тя изгледа подозрително патрула, който съпровождаше Еме. — Защо янките са дошли тука?

— Ник е във фургона — каза Еме, слизайки от капрата, и вдигна Бранд на ръце. — Ранили са го тежко при Джоунсбъро и аз го докарах във „Високите дъбове“, за да се възстанови. Капитан Бърч и хората му ме придружиха.