Кони Мейсън - Страст и омраза

Няколко дни, след като Еме беше докарала Ник във „Високите дъбове“, той се събуди с абсолютно ясно съзнание — за първи път. Знаеше къде се намира, спомняше си, че е бил ранен при Джоунсбъро, че го бяха отнесли в полевата болница, че там Еме се беше грижила за него. Дори си спомняше пътуването с нейния фургон до „Високите дъбове“ и появата на капитан Брус Бърч.

През прозореца навлизаха ярки слънчеви лъчи и Ник премига няколко пъти, за да проясни погледа си. Озърна се наоколо, търсейки да види Еме, и очите му попаднаха на сериозното личице на Бранд, надвесено над него. Изражението му толкова приличаше на неговото собствено, че дъхът му заседна мъчително в гърлото. Изведнъж Ник осъзна, че не за първи път се събужда и вижда Бранд да бди над него. Опита се да се усмихне, но лицето му се сгърчи от болка. Изведнъж Бранд излетя от стаята. След броени минути се върна, дърпайки Еме след себе си.

— Виж, мамо — завика възторжено, — нали ти казах, че капитан Дръмънд се е събудил.

— Как се чувстваш, Ник?

Тя искаше да му каже толкова много неща, но не можеше да се съсредоточи — от радост, че за първи път след раняването му го вижда напълно способен да се владее.

— Сякаш съм ходил до ада. — Гласът му беше изтънял и дрезгав, защото дълго време не го беше употребявал. — Откога съм тук?

— Почти една седмица. Сега за първи път даваш признаци, че осъзнаваш къде си. Гладен ли си?

— Умирам от глад.

Още един добър признак, помисли радостно Еме.

— Савана вари бульон долу в кухнята. Доктор Белоус беше така добър да ни даде малко храна. — Тя се обърна към Бранд. — Кажи на Савана да донесе бульон, докато аз сменям превръзката на Ник.

Момчето изскочи, без да възрази.

— Еме, не знам как да ти благодаря. Ако не беше ти, вече да съм умрял.

Той се взря в нея, видя тъмните сенки под очите й, уморените гънки около устата й и разбра, че й дължи много повече от живота си.

— Как накара доктора да се заеме толкова бързо с мене? Знам как работят полевите болници. Които имат по-големи шансове, ги оперират първи, безнадеждните случаи ги оставят за най-накрая. Знаех, че раната ми е тежка.

Лицето на Еме се обагри в гъст пурпур.

— Стой спокойно, докато ти сменям превръзката.

Той хвана ръката й.

— Еме, зададох ти въпрос. Какво направи, за да накараш доктора да ме поеме веднага?

— Направих каквото трябваше, Ник. Щеше да умреш, ако не се бяха заели незабавно с тебе. Куршумът те беше улучил в гърдите и беше разкъсал белия дроб. Ако доктор Белоус не те беше оперирал на момента, нямаше да оживееш, затова аз… насочих пушката към него и той се съгласи да се заеме веднага с тебе. После останах в операционната палатка и наблюдавах как те оперира.

— Господи, ти си направила това? Изненадан съм, че не е заповядал да те обезоръжат и да те затворят.

— Доктор Белоус е състрадателен човек, Ник. Мисля, че разбра колко съм отчаяна.

Ник се взря в лицето и.

— Беше ли отчаяна, Еме?

Тя сведе очи.

— Повече, отколкото би допуснал.

Той се усмихна — истинска усмивка, не просто движение на устните. Но Еме разбра, че разговорът му бе струвал доста усилия. Лицето му беше сиво и изтощено, затова тя сложи пръст на устните си, за да го накара да си запази силите за яденето. Сякаш като по даден знак, Савана влезе в стаята, носейки купа с димящ бульон. Бранд я следваше по петите. Детето седна тихо и загледа как Еме сменя превръзката на Ник, а после сипва по малко бульон в устата му. Когато Ник погълна толкова, колкото успя да поеме, Еме накара Бранд да излезе от стаята, за да може раненият да си отпочине.

— Не — протестира Ник, — нека остане. Приятно ми е да стои при мене.

— Ще пазя тишина, мамо — обеща Бранд и се настани на стола, откъдето преди миг беше станала майка му.

Ник обаче още не беше готов да заспи. Предпочиташе да си поговори с Бранд. Гласчето на детето му даваше подтика, който му беше нужен, за да оздравее. Когато куршумът го беше повалил, той се уплаши, че може би никога повече няма да види Бранд и Еме.

— Няма нужда да стоиш при мене, Бранд. Сигурно е трудно за такова подвижно дете като тебе да седи толкова време на едно място.

— Нямам нищо против, сър — отвърна момчето. — Свикнах вече. Седя тук всеки ден, когато мама и Савана са заети.

— Няма нужда да ме наричаш „сър“, Бранд. Засега ми казвай Ник. По-нататък…

Гласът му секна. Не можеше да обсъжда това „по-нататък“, докато не поговореше с Еме, за да я убеди да му каже истината относно Бранд. Тя беше единственият човек, който със сигурност знаеше кой е бащата на детето й.