Кони Мейсън - Страст и омраза

— Щеше ли да кажеш нещо… Ник?

— Трябва да почака, Бранд. Мисля, че майка ти е права, уморен съм.

Когато Ник се събуди отново, видя, че на стола, заеман от Бранд, сега седи лейтенант Дил. Доста се учуди, че го вижда.

— Какво, за бога, правиш тук? — запита той.

Дил се усмихна.

— Същото като тебе. Раниха ме при Джоунсбъро и казах на сержант Джоунс да ме докара тук.

— Нямах представа, че Еме се грижи за двама инвалиди. — възхищението му от нея растеше непрестанно. Не че и без това не беше си загубил ума по нея. — Слава богу, че раната ти не е много тежка.

— Смятам скоро да се върна на фронта, ако войната не свърши преди това. Чу ли? Атланта падна и Шърман се закле да стигне до морето. Краят вече се вижда.

— Не, не знаех. Раниха ме, преди да науча какво е станало в Атланта.

— Съмнявам се, че ще ти се наложи да се безпокоиш за военните действия, капитане. Раната ти е тежка, ще те пратят на север да се възстановяваш. Капитан Бърч каза, че ще съобщи в щаба, че двамата сме във „Високите дъбове“. Предполагам, скоро някой ще дойде да ни отведе оттук.

Малко след това Дил си тръгна по молба на Еме, която го беше предупредила да не стои дълго при Ник, за да не го уморява.

Слънцето провираше лъчите си през листата на огромния дъб, растящ на поляната пред къщата, и правеше весели петна по стълбите на верандата. Ник седеше на един разнебитен люлеещ се стол на широката веранда, наслаждавайки се на пресния въздух и дъха на отиващото си лято. Беше минала пяла седмица, след като той отвори очи и се върна към живота под погледите на Бранд и Еме. Оттогава започна да се възстановява, бавно, но сигурно и това радваше Еме. Ник вече можеше да слиза по стълбите с нейна помощ и да отива до верандата. Още беше доста слаб и щяха да са необходими много седмици почивка и грижи, за да може белият му дроб да се оправи, но беше абсолютно сигурно, че здравето му ще се възстанови.

Еме се появи на верандата и Ник й се усмихна.

— Седни при мене.

— Не ти ли е омръзнало да ме гледаш? — пошегува се тя.

— Никога няма да ми омръзне, Еме. И винаги ще съм ти благодарен.

— Няма защо, Ник, не можех да те оставя да умреш. Както не можех да откажа помощ на лейтенант Дил.

— Ако не знаех каква е работата, щях да си помисля, че вече не ме мразиш.

Еме замълча. После проговори с едва чут глас:

— Никога не съм те мразила, макар господ да ми е свидетел, че се опитвах.

— Почти успя да ме заблудиш. Надявам се, че си ми повярвала, когато ти казах, че не съм разбрал, че си девствена, първия път, на борда на „Дикси Бел“. След това наистина се опитах да те намеря, но ти беше изчезнала от лицето на земята. Сигурен съм, че съдбата ни срещна повторно.

— Аз… вече съм ти простила за онази нощ на кораба.

— И че те имах против волята ти, докато бях тук, във „Високите дъбове“? Ужасно много те исках, скъпа. Толкова, че да те накарам да повярваш, че ще те пратя в затвора, ако не ми позволиш да те любя.

— Мразех те заради това.

— Тази ли беше причината да избягаш от „Високите дъбове“?

— Една от причините. Но въпреки това ми харесваше да се любя с тебе. В действителност, аз не те мразя. Не ми харесва, че си янки, но вече не намирам в сърцето си омраза към тебе.

— Какво всъщност изпитваш към мене, Еме?

Тя още не беше готова да признае какво всъщност чувства. Най-напред трябваше да знае със сигурност как Ник възнамерява да използва тази информация. Ако искаше да я накара да признае, че Бранд е негов син, трябваше да почака, преди тя да се убеди, че той няма намерение да й го отнеме.

— Знаеш, че не си ми безразличен… иначе нямаше да стигна чак дотам, че да те издирвам на бойното поле.

— Не са ти безразлични домашните любимци, приятелите… Надявах се на нещо повече.

— Съжалявам, Ник, не… не съм готова да ти дам нещо повече от това.

— Не ти вярвам, Еме, но засега няма да настоявам. Това, което наистина искам от тебе, е да ми кажеш истината за Бранд. Вече трябва да си разбрала, че имам причина да подозирам, че той е мой син, заченат онази нощ на борда на „Дикси Бел“.

Противоречиви чувства разпъваха душата на Еме. Искаше й се да каже истината, да признае, че Бранд е син на Ник, но ужасно я тревожеше това, че не знаеше как ще използва той тази истина. Засега беше достатъчно това, че възнамеряваше да му каже в близко бъдеще.

— Ник, аз…

Думите й бяха прекъснати от появата на Бранд, който изхвръкна отвътре и се настани до стола на Ник.

— Как се чувстваш, Ник? — запита той весело.