Кони Мейсън - Страст и омраза

— И аз — допълни Кълън.

— Така че можем да се възползваме от войната за себе си — продължи Роли.

— Може ли аз да я имам първо? — запита Кълън. — След тебе нищо свястно не остава.

— Нито ти, нито аз — озъби се Роли. — Тоя патрул на янките, дето го видяхме преди малко, още се мотае наблизо, не ми се иска да ме хванат. Може да има и конфедератски патрули. Напоследък нито янките, нито конфедератите ни обичат.

— Защо просто не ме пуснете? — запита Еме. — Може би по-скоро ще съм ви в тежест.

Роли се изсмя с дълбок, противен смях, от който по гърба на Еме полазиха тръпки.

— Ще има да вземаш. Отдавна не съм бил с жена.

— Откакто хванахме оная, черничката, дето се криеше в гората — припомни си Кълън, облизвайки устни. — Цял разкош ще е да чукаме бяла жена.

Еме реши, че няма да допусне да стане тяхна жертва. Обърна се и побягна навътре в гората, надявайки се да се скрие сред дърветата и в настъпващия мрак. Задъхана, тя бягаше с всички сили и чуваше как Роли и Кълън тичат по стъпките й. Подлудяла от страх, с треперещи от изтощение крака, тя отчаяно търсеше къде да се скрие от двамата негодници, които все така бяха по петите й. Едва не припадна от облекчение, когато зърна едно огромно паднало дърво, което й се стори кухо. Падна на колене и се пъхна отдолу, скривайки се изцяло в тъмната, влажна хралупа.

Като се постара да не мисли за пълзящите твари, които сигурно населяваха гниещия паднал ствол, Еме укроти забързаното си дишане. Но да лежи тук неподвижна във все по-сгъстяващата се тъмнина беше истинско мъчение за нея.

След броени мигове Кълън и Роли минаха покрай падналото дърво — толкова близо, че чу стъпките им. Тя остана да лежи мирно доста време, след като те се отдалечиха, страхувайки се да излезе от благословеното си скривалище, защото мъжете можеше да се върнат и да я намерят.

Защо изобщо беше избягала от Ник, запита се тя. Какво я беше накарало да мисли, че ще може да го забрави? Защо не беше преценила, че е напълно възможно да срещне дезертьори, които нападат невинни хора? Нима беше осъдена да стане жертва на похищение и смърт в зората на живота си, когато синът й още имаше нужда от нея? Еме благодари на бога, че беше пратила Бранд обратно при баща му. Ако тези отчаяни мъже го бяха хванали, можеше да го убият, за да не им се пречка. Накрая изтощението я овладя и тя потъна в дълбок сън.

В същия момент във „Високите дъбове“ Ник се взираше в Бранд, така облекчен, че болестта е чисто и просто шарка. Засмя се на глас. Беше си представял какви ли не страшни болести, но нито за миг не помисли за нещо толкова обикновено за децата като една шарка. Разбира се, това не означаваше, че момчето е извън опасност. Но с подходящо лечение щеше да се възстанови напълно. Много се беше уплашил, когато Савана се върна във „Високите дъбове“ с детето, изгарящо в треска. Стигнал до заключението, че Бранд е негов син, Ник се уплаши да не го загуби, преди да е имал възможност да го опознае.

Прокара пръсти през черната си коса. Мисълта за Еме го вбесяваше и това се виждаше по намръщената му физиономия. Искаше му се да й извие врата, задето беше застрашила живота на детето. Във „Високите дъбове“ за него имаше достатъчно храна и беше в пълна безопасност. Не знаеше ли Еме, че той никога няма да допусне нещо да се случи на момчето? И защо беше избягала? Той не се беше отнасял зле с нея, искаше само да я обича, не да си навлече омразата й. За съжаление, фактът, че беше янки, й стигаше, за да го мрази. И никак не му помагаше обстоятелството, че преди пет години я беше изоставил с дете в корема.

Боже господи, никога нямаше да си прости, че беше взел девствеността й и си беше отишъл след една нощ на невъобразима наслада. Макар че после я беше търсил, сега тази мисъл не му донасяше успокоение. Чисто и просто я беше изоставил. И когато пак я беше открил във „Високите дъбове“, отново си беше спечелил омразата й, като се беше превърнал в заплаха за нея и сина й… неговия син. За бога, Бранд беше негов син! Чувстваше го с всяка пора на силното си тяло. Някой ден, закле се той, щеше да накара Еме да признае това.

— Ще се оправи, капитане, момченцето ми ще се оправи — каза Савана, когато видя Ник да стои до леглото на Бранд. — Иска ми се да мога да кажа същото и за Еме. Това дете е в голяма опасност. Чувствам го в тия стари мои кости.

Вниманието на Ник се изостри.

— Какво искаш да кажеш, Савана? Знаеш ли нещо, което аз не знам?

Савана поклати отрицателно глава.

— Просто казвам какво ми казват старите ми кости.