Кони Мейсън - Страст и омраза

Детето притвори сънено очи, но изведнъж пак ги отвори с тревожен израз.

— Къде е мама? Тя знае как да ми стане по-добре, когато съм болен.

— Няма я. Но не се тревожи, ще си дойде, преди да си усетил.

Доволен от отговора, Бранд се унесе.

Сержант Джоунс влезе в стаята.

— Мога ли да направя нещо, сър? И аз имам деца, може би ще успея да поуспокоя момчето.

— Поседи при него, Джоунс, докато аз разпитам Савана. Ако се събуди, дай му една лъжица от това лекарство. Скоро ще се върна.

Ник намери старата прислужница в кухнята.

— Много добре, Савана, сега разказвай. Защо Еме реши да избяга и къде е сега?

— Опитах се да я разубедя, капитане, но не можах. Нали знаете колко упорита може да бъде.

Знаеше го много добре.

— Толкова малко ли я е грижа за сина й?

— Еме е добра майка — защити я Савана. — Ако не беше така отчаяна, нямаше да избяга.

— Отчаяна? — Ник се стегна. — В какъв смисъл? Никой не се е отнасял зле с нея. — Савана стисна устни, решена да не казва нищо повече. — Можеш да ми кажеш, знам, че криеш нещо.

— Знам всичко за вас! Знам, че съсипахте детето ми. А сега е принудена да спи с вас, иначе ще я пратите в затвора.

Ник пребледня. Обрисуван по този начин, той се видя като безподобен негодник. Но нещата изобщо не стояха така.

— Аз изпитвам дълбоки чувства към Еме, Савана. Надявах се тя да е променила мнението си за мене.

— Ами! Не и когато сте тук, за да заплашвате тези, които обича.

Ник я изгледа смаяно.

— Не съм заплашвал никого, доколкото ми е известно.

— Страхува се, че можете да… — Изведнъж негърката разбра, че може да се изпусне, и спря на средата на изречението. — Няма да кажа нищо повече.

— Да не би Еме да се тревожи, че може да разбера, че Бранд е мой син? Това ли е заплахата от моя страна? Да не би да мисли, че искам да й го отнема?

Савана го изгледа стреснато, после отмести очи, отказвайки да отговори на въпросите му.

— Погледни ме, Савана! Прав съм, нали?

— Не ми е работа да казвам кой е прав и кой не е. Ако сте свършили с мене, отивам при Бранд.

— Още не съм свършил, Савана. Къде е сега Еме?

— Не знам.

— Защо те прати обратно с детето?

— Знаеше, че ще се погрижите за него вместо нея.

Това признание накара сърцето му да затупти радостно. Еме мислеше, че може да му повери сина си.

— Накъде тръгна тя?

— При конфедератите — каза Савана след дълга пауза.

— Има ли кон?

— Не. Нито кон има, нито храна, само единия кураж. И това е повече, отколкото имате вие, капитане. Ако я обичате, защо не й казахте това, вместо да я карате да спи с вас като някаква курва?

Вдигнала предизвикателно побелялата си глава, старата негърка мина край Ник, развяла полите на парцаливата си рокля.

Ник се вгледа в нея, опитвайки се да овладее разпокъсаните си мисли. Любов ли беше това объркващо чувство, което го беше разтърсило, когато пристигна във „Високите дъбове“ и намери отново Еме? Каза на Савана, че Еме не му е безразлична, но в сърцето си знаеше, че тези чувства бяха по-дълбоки и по-силно вкоренени в него, отколкото би му се искало да признае. Но как да обича жена, която все му повтаря, че го мрази? Макар че през тези дълги седмици, откакто беше тук, във „Високите дъбове“, не беше направил кой знае колко, за да накара Еме да го заобича. Тя реагираше на докосването му по начин, който му вдъхваше надежди, но той разбираше, че напразно се надява. Да си въобрази, че Еме го обича, означаваше да подхранва фантазии, които нямат корени в реалния живот. Той беше янки, а тя мразеше всичко, което беше ценно за него. И ако Бранд наистина беше негов син, както Ник дълбоко подозираше, значи Еме имаше още една причина да го мрази. Той беше посял семето си в нея и я беше изоставил.

— Капитан Дръмънд, бързо елате!

Застанал на вратата, сержант Джоунс, необикновено развълнуван, правеше знаци на Ник. После се обърна и забърза надолу по стълбите. Ник веднага го последва. Сърцето му се блъскаше диво в гърдите, кръвта замръзваше във вените му. Да не е станало нещо с Бранд? Нима нещо лошо се е случило с момчето?

Втурна се в стаята, готов и за най-лошото. Савана, наведена над детето, издаваше задавени хлипове. Тя се дръпна, за да направи място на Ник, който се отпусна на колене до леглото.

— О, господи, помислих…

Очите му се изпълниха със сълзи. Не можеше да си спомни откога не беше плакал — във всеки случай, откакто беше не по-голям от Бранд. Но сега сълзите му бяха от благодарност.

Лицето на момчето беше покрито с дребни червени точици.