Кони Мейсън - Страст и омраза

Еме се надяваше, че никой не чува дивото туптене на сърцето й, докато войниците се отдалечаваха. Пропуск! Защо не беше помислила за това? Лесно можеше да подправи някакъв официален документ, използвайки името на Ник.

— Какво ще правим, ако срещнем още янки? — запита тревожно Савана. — Чу капитана, следващия път може да не ни пуснат.

— Никой няма да ме върне — изрече Еме с яростно блеснали очи.

— На тяхна територия сме.

— Знам. — И тя се замисли. — Най-добре ще е да пътуваме през нощта, докато не минем на територията на Конфедерацията. И знам едно прекрасно място, където да се скрием.

— Къде е това, дете?

— В плантацията на Пиндър. Разбрах, че нищо не е останало от голямата къща, само опожарени руини, но е последното място, където ще се сетят да ни търсят. И е достатъчно далече от главните пътища, така че търсачите скоро ще се откажат.

След по-малко от час Еме вече караше фургона по прашния път, водещ към плантацията на Пиндър. Бранд вече се беше събудил и се оплакваше на висок глас, че го боли тук и там. Беше силно зачервен, с изцъклени очи, капки пот обсипваха челото му.

Къщата на Пиндър беше в още по-лошо състояние, отколкото си я беше представяла Еме. Нямаше нито една здрава стена, зад която да се подслонят или да прикрият фургона. Надеждите на Еме започнаха да се сгромолясват, но внезапно погледът й откри с огромна радост, че голяма част от дървената конструкция на обора е все още непокътната.

— Виж, Савана! — извика тя, показвайки към обора. — Можем да прекараме деня тук и никой няма да ни открие. Така ще имаме възможност да се погрижим за Бранд и да си починем, преди да тръгнем отново, след като се стъмни.

След като скриха фургона и разпрегнаха коня, похапнаха малко от храната, която бяха взели със себе си. Бранд не яде нищо, искаше само вода. Еме се осмели да излезе предпазливо от обора, за да отиде до помпата в двора и с благодарност установи, че е в пълна изправност. Изкъпаха Бранд със студената вода, но това като че ли почти не повлия на треската му. Беше толкова горещ, че на Еме й се струваше, че допирът до кожата му ще изгори пръстите й. Когато се смрачи, и Савана, и Еме вече разбираха, че не могат да продължат пътя си, без да изложат на опасност живота на Бранд.

— Какво ще правим, дете? — запита със страх Савана. — Бранд трябва да си легне в неговото си легло, трябва му бульон да го подсили и лекарство за треската.

— Трябваше да те послушам, Савана — призна Еме. Вината гризеше душата й. Никога не би помислила съзнателно да застраши живота на детето си. — Не съм искала да го излагам на опасност. Трябва незабавно да го откараш обратно във „Високите дъбове“.

— Ти няма ли да дойдеш?

Еме се изчерви.

— Не мога, Савана. Ще умра в затвора. Не, ти върни Бранд. Имам ти доверие, ще можеш да се погрижиш за него. И колкото и да не ми се иска да го призная, Ник също ще се погрижи за него. Той много се привърза към детето.

— Не мога да те оставя тук съвсем самичка — протестира Савана. — Какво ще правиш?

— Точно каквото смятах. Ще продължа, докато стигна на територията на Конфедерацията. Ще се върна във „Високите дъбове“, когато сините куртки се махнат оттам. Сега върви, Савана, и потърси помощ за Бранд. Ако тръгнеш веднага, ще стигнеш в имението преди залез.

Сякаш като предизвикателство към думите й, по небето се изтъркаля гръм, изпълвайки околността със застрашително ехо. Последваха го куп ярки светкавици.

— Не сега, дете, всеки момент ще завали. Бранд е достатъчно зле и без да го мокрим.

След броени минути гъста дъждовна завеса обгърна обора, прогнилите дъски и процепите между тях пропускаха достатъчно вода, за да накара временните обитатели да измръзнат. Еме се пъхна под фургона, за да намери поне малко подслон от стихията, прегърнала Бранд, за да го стопли с тялото си, колкото и недостатъчно да му беше това. Заточи се един безкрайно дълъг ден. Нощта не беше по-различна. На разсъмване пороят премина в ситен дъждец и Еме отнесе Бранд обратно във фургона, покри го с одеялата, които бяха взели, и го целуна за сбогом.

— Няма ли да дойдеш с нас, мамо? — запита детето, когато Савана се качи във фургона и взе юздите.

— Ще дойда по-късно, скъпи — обеща Еме, сдържайки сълзите си. — Слушай Савана, бъди добро момче. Тя ще се грижи добре за тебе.

— Капитан Дръмънд пак ще ти се разсърди — намръщи се детето. — И ще те заключи в стаята ти.

— Не, Бранд, никога повече няма да ме заключи — увери го Еме. — Обичам те, скъпи.