Кони Мейсън - Страст и омраза

Той издържа няколко мига преди да изстене:

— О, господи, стига!

В следващия миг той вече беше върху нея, разтваряйки бедрата й, за да се вмъкне между тях. Краят дойде прекалено бързо и когато Еме отвори очи, усети стряскащите зелени очи на Ник да я фиксират упорито. Имаше нещо дълбоко и искрено в погледа му, нещо, с което по-скоро не би искала да си има работа. Достатъчни й бяха собствените й демони, за да тръгне да се бори и с тези, които преследваха Ник Дръмънд.

— Бранд готов ли е за тръгване? — прошепна Еме на Савана, докато й помагаше да отнесе чиниите от вечерята.

Ник беше заминал рано тази сутрин, затова Еме искаше да тръгне веднага щом пазещите ги войници се оттеглят за сън. Сержант Джоунс беше вечерял с тях и сега седеше в дневната, очаквайки кафето и кейка, които Савана беше обещала.

— Готов е, дете, но трябва пак да помислиш добре. Цял ден не му беше добре и ми се струва, че може да се е разболял.

— Не мога да чакам повече, Савана, трябва да напусна „Високите дъбове“, преди Ник да разбере, че Бранд е негов син. Сигурна съм, че само е развълнуван, знаеш ги децата. Намери ли лауданума, който да сложиш в кафето на сержант Джоунс? Слава богу, че си спомних, че има такова нещо в медицинското сандъче на капитан Дръмънд. Лесно беше да се промъкна в стаята му и да го взема оттам.

— Тука е — каза Савана, изваждайки шишенцето от джоба си.

— Дай му повечко, искам да спи цяла нощ. Ще сме на половината път до Атланта, преди сержантът да се събуди и да открие, че ни няма.

— Надявам се да не съжаляваш за това — изрече тайнствено Савана.

Планът на Еме не се разви така, както тя беше предвидила. Когато внесе кафето с лауданум в дневната, сержант Джоунс, кой знае защо, реши, че е стоял достатъчно дълго в къщата и отказа кафето и кейка. Пожела й набързо „лека нощ“ и веднага излезе.

— Какво беше това? — запита Савана, когато Еме се върна в кухнята с недокоснатата чаша кафе.

— Сержант Джоунс изведнъж реши, че много се е забавил на вечеря и е занемарил задълженията си — обясни Еме.

Неочакваното отлагане я вбесяваше.

— Ама че работа. Да разбирам ли, че няма да тръгнем тая нощ?

Савана изглеждаше почти очарована от неочаквания развой на събитията.

— Ще опитаме утре вечер — каза Еме, която изобщо нямаше намерение да се предава. Ако останеше още малко под един покрив с Ник Дръмънд, това сериозно щеше да застраши спокойствието на ума й. — Само че този път ще направим така, че сержант Джоунс да изпие кафето. Вместо да го каним тук, в къщата, ще му занесем кафе и десерт в палатката, за да ги раздели с хората си. Така и тримата други янки ще заспят като сержанта си дълъг и дълбок сън.

Савана вдигна очи, шокирана от изобретателността на Еме. Толкова много ли искаше да избяга от Ник Дръмънд, че да използва силни лекарства, без да мисли за последиците? Савана не можеше да си отговори от какво точно иска да избяга Еме. Наистина ли се страхуваше какво ще направи той, ако разбере, че Бранд е негов син, или се боеше да се изправи пред собствените си чувства към този мъж?

— Ами ако Бранд утре не е по-добре? — запита тя.

— Ако не е по-зле, тръгваме — изрече Еме с мрачна физиономия и отчаяние в гласа. — Моля се само да ни се размине с някоя настинка. Трябва да се махна, Савана, заради Бранд и заради себе си.

За да не се покаже нелоялна, Савана предпочете да не спори с Еме. Но в сърцето си се надяваше капитан Дръмънд да се върне. Познатото беше по-добро от неизвестното. Спомни си какво беше, преди капитан Дръмънд да ги спаси от гладна смърт. Не за себе си мислеше, а за Бранд. Целият живот беше пред него и не заслужаваше да умре от глад, което неминуемо щеше да се случи, ако отидеха на чуждо място. Във „Високите дъбове“ поне имаха покрив над главата и стомасите им не оставаха празни.

На следващия ден Бранд като че ли се беше поправил и Еме се обнадежди, че авантюрата им ще успее. Бяха прибрали малкото си принадлежности в калъфки от възглавници и ги бяха скрили във фургона заедно с торба храна и дамаджана с вода. Щом янките потънеха в сън след изпиването на подправеното с лауданум кафе, Еме възнамеряваше да открадне един кон, да го впрегне във фургона, да напусне „Високите дъбове“ и да не се връща, докато сините куртки не си отидат. Някога великолепната къща можеше да се разпада, но поне беше нейна… преди идването на проклетите янки.

Денят се точеше отвратително бавно. Еме не беше на себе си от притеснение. Страхуваше се, че Ник може да се върне преждевременно и че Бранд, който още не се беше оправил, ще се разболее още повече и няма да може да пътува. Цял ден не престана да го наблюдава. Освен че беше неспокоен и нищо не му се ядеше, тя забеляза и че е леко зачервен. Но тъй като липсваха признаци за някаква по-сериозна болест, сметна, че няма защо да отлага заминаването. С невероятно самообладание занесе кана кафе и един разкошен кейк в палатката на войниците точно по времето, когато знаеше, че те вечерят.