Кони Мейсън - Страст и омраза

Ник изчака, докато последната тръпка напусна тялото й, преди да се плъзне нагоре и да покрие изцяло тялото й. Тя беше хлъзгава от пот и той облиза солената влага от зърната й, докато навлизаше дълбоко в нея. Започна да се движи бавно, почти лениво, искаше му се любенето им да трае вечно.

— Обгърни ме с крака.

Гласът му беше пресипнал от желание, надебелял от нетърпение.

Когато тя го направи, от устата му се откъсна нисък стон и той се плъзна още по-дълбоко в нея. Стегнатата й топлина го обгръщаше, притискаше, караше го да иска незабавно да излее семето си в нея.

— О, божичко, не мърдай! Още не!

Трябваха му няколко минути дълбоко дишане, за да си възвърне самообладанието и изцяло да вкуси насладата от любенето им. Когато разбра, че може да продължи, без да свърши незабавно, той започна отново да влиза и да излиза от нея. Еме усети как тялото й реагира на грубите му ласки с подновена жажда, която я смая. Насладата гърчеше вътрешностите й. Като диво животно тя се вкопчваше с нокти в гърба му, докато една топлина пълзеше неотстъпно от пръстите на краката й все по-нагоре към слабините.

Тогава тя усети как коремът на Ник се стяга и горещата струя на семето му, което обливаше утробата й. Последният му тласък донесе облекчението, което тя търсеше, и тя извика на висок глас името му. Целувката на Ник погълна вика й, смесвайки се със собствения му стон на облекчение. Той се отпусна върху нея, твърде отслабнал, за да помръдне, дори да се отдели от нея. Главата му почиваше в нежната ямка на шията й. Дишането му още беше накъсано и неравномерно. Също като нейното. Това му достави огромно удоволствие.

Когато прегръдката й го поотпусна, той се търкулна настрана и я увлече със себе си. Но тихите й протести изведнъж пречупиха настроението му.

— Какво има? Да не съм те наранил?

— Проклет янки такъв! — изсъска Еме. Внезапни угризения прогониха еуфорията й. — Превзе дома ми, трябва ли да искаш и гордостта ми? Не ми остави нищо, нищо…

— Господ да ми е на помощ, Еме, защото аз не мога да си помогна. Какво значение има дали съм в синя или в сива униформа? Ако помислиш малко, ще разбереш, че това, което току-що изпитахме, е отвъд всякаква омраза. Войната почти свърши, време е да изоставим предразсъдъците.

— Предразсъдъци ли? Мислиш, че това, което изпитвам към тебе, са просто предразсъдъци? — Тя се изсмя безрадостно. — Паметта ти е кратка, Ник Дръмънд. Нима забрави „Дикси Бел“? Или онова, което се случи онази нощ?

За миг Ник й се стори озадачен.

— Паметта не ми е изневерила, скъпа. — Отправи й безсрамна усмивка, надявайки се с нея да разсее омразата й. — Как бих могъл да забравя „Дикси Бел“ или великолепния начин, по който ти изплати дълга си? Беше изключително преживяване, което остана в паметта ми доста по-дълго, отколкото бих искал.

Еме избухна в безсилен гняв.

— Проклет янки такъв! Бях девствена! Не ти ли хрумна, че може да съм невинна?

— Боже господи! Как е възможно? Щях да разбера, ако беше така.

— Ти беше толкова обзет от страст, че невинността ми ти убягна — нападна го разпалено Еме. — Взе ме, пренебрегвайки чувствата ми. И на другата сутрин си замина, без да кажеш и дума.

— Предположих, че точно това искаш. Господ знае колко ми беше трудно да те оставя, но ти беше професионална комарджийка, за бога, и никога не бих помислил, че може да намеря девственица в леглото си. Наивността ти беше очарователна, но я сметнах за вродена черта на…

— На курва — нападна го Еме, довършвайки изречението му. — Помисли ме за курва.

— Може би в началото — съгласи се Ник. — Но не това щях да кажа. Щях да кажа вродена черта на много добра актриса. Това беше отдавна. Можеше да ми кажеш, че си девствена.

— А щеше ли да има значение?

— Бих излъгал, ако кажа „да“. Пет години е много време, но ако си спомням правилно, толкова те исках, че вероятно щях да те взема независимо от всичко. Не можеш ли да се откажеш от омразата си към мене? Никак не искам да те оставя сега, като знам, че омразата ти ще ме следва навсякъде.

— Ти си янки, но ако си заминеш утре, може да не те мразя чак толкова — изрече с надежда Еме.

Ник въздъхна.

— Невъзможно е и ти го знаеш. Тук съм, докато висшестоящите не решат да ме пратят другаде.

— Тогава не се приближавай до мене, докато не дойде този момент.

— Невъзможно е. — В тихия му, решителен глас все пак се чувстваше слаба нотка на извинение. — Искрено бих искал да уважа желанието ти. Но за да го направя, ми е необходимо по-голямо самообладание, отколкото имам. Ще продължавам да те любя, Еме Тревър, докато не се заситя със сладостта ти… което може да трае цял живот… или докато не ми заповядат да си тръгна оттук. И тъй като мога, ако се наложи, да те пратя в затвора, предлагам да се подчиниш на неизбежното.