Кони Мейсън - Страст и омраза

Всичко, за което можеше да мисли сега, беше предизвикателно вирнатата брадичка, нацупените устни, малкият, елегантен нос, кожата с цвят на бял карамфил. Очи, горещи като разтопен мед, косо поставени под извитите светли вежди и обградени с гъсти мигли. Истината го блъсна в корема като железен юмрук. Независимо каква беше или какво беше направила, тя се бе превърнала в постоянна болест на кръвта му.

Той желаеш Еме Тревър.

Искаше я сега.

Завинаги.

Искаше Бранд да е негов син.

Еме се взря в очите му и бързо прочете желанието в тях. Когато той я погледнеше по този изключителен начин, тя почти забравяше да диша.

— Полковник Брукс те остави под мой надзор, Еме. Убедих го да не те праща в затвор. Направих го заради Бранд и… и защото не можах да понеса мисълта, че ще умреш в някой затвор на север. Докато трае войната, ще останеш под домашен арест. Но ако нарочно ме предизвикаш или не ми се подчиняваш, няма да имам избор и ще трябва да те отведа в щаба. Очаквам да проявиш съответна благодарност.

Еме беше готова да избухне. Знаеше, че Ник очаква тя да му бъде благодарна, и беше благодарна, но не чак дотам, че да прояви благодарността си в сексуален вид.

— Не ме ли чу, Еме? Няма да идеш в затвора.

Тя му отправи враждебен поглед.

— Чух, дяволите да те вземат. Това означава ли, че трябва да дойда в леглото ти?

Ник замря. Стисна юмруци и изрече:

— Беше повече от готова да дойдеш в леглото ми, когато безценната ти Конфедерация го изискваше.

Носле се обърна рязко и излезе от стаята. За огромно съжаление на Еме, гневът не го накара да забрави дълга си и той заключи вратата зад себе си.

На следващата сутрин Еме беше шокирана, когато Бранд влетя през незаключената врата на стаята й. Започна развълнувано да й разправя, че капитан Дръмънд казал, че тя можела да излиза от стаята си, но не от къщата. И през нощта щели да я заключват пак в стаята й.

Еме се обнадежди. Това беше малка отстъпка, но достатъчна, за да повдигне духа й. Затварянето й в стаята пораждаше у нея депресия и съкрушаваща скука. Свободното движение, независимо колко ограничено беше, предлагаше слаба надежда за измъкване от това непоносимо положение.

Савана страшно се зарадва, когато сутринта Еме слезе долу, след като Ник беше излязъл от къщата. Двете се прегърнаха, разплакаха се и започнаха да говорят една през друга… часове наред. Савана я упрекна, че се е забъркала в такава ужасна каша, но Еме беше прекалено щастлива, за да позволи укорите на старата да угасят пламъка на възродения й дух. Докато не можеше свободно да се среща с Бранд, тя понасяше тази раздяла като сурово наказание, а след като беше освободена от задушаващия я затвор, се почувства просто прекрасно.

— Може би трябва да благодариш на капитан Дръмънд, че те пусна от стаята — предложи Савана.

— Ако не беше той, сега нямаше да съм в това положение — изфуча сърдито Еме. — Проклета да съм, ако благодаря на този янки, че превзе дома ми.

— Не гладуваме — осмели се да подхвърли старата негърка.

— По-скоро бих умряла от глад, отколкото да разчитам на янките да ме хранят.

— Не искаш да кажеш това, миличка. Не съм виждала Бранд толкова загладен и пухкав, откакто беше бебе.

Еме знаеше, че Савана е права, но проклета да е, ако покаже слабост пред Ник Дръмънд. Този мъж вече беше пленил сетивата й по един твърде силен и властен начин. Какво още можеше да иска от нея?

Ник Дръмънд искаше Еме телом и духом, искаше я със спираща дъха настойчивост.

Искаше я в прегръдките си и в леглото си. Искаше да вярва, че Гарсън Пиндър не е неин любовник, че му беше реагирала в чист изблик на чувства. Искаше да вярва, че Бранд е негов син.

Всяка нощ еротични видения измъчваха съня му. Дори невинното минаване покрай спалнята на Еме, преди да влезе в своята стая, беше изпит по самообладание.

Една нощ, подтикван от сила, която денонощно измъчваше тялото и духа му, той усети, че самообладанието му се пречупва. Беше се опитал, господ знае колко упорито се беше опитвал да стои надалече от Еме, но беше мъж от плът и кръв, не някакъв проклет светец.

Нахлу в стаята й, без да почука, и това я събуди. Затвори вратата с крак и вдигна лампата, за да я освети. Еме се изправи в леглото, разтърквайки сънените си очи.

— Да не се е случило нещо? Нещо с Бранд? Господи, Бранд се е разболял!

— Детето е добре, Еме — каза Ник, оставяйки предпазливо лампата на нощната масичка. — Всичко е наред.

Еме го изгледа подозрително. Ризата му беше разкопчана до кръста, косата — разрошена, изглеждаше така, сякаш се е бил с някого. Но очите му приковаха вниманието й. Блестяха с див вътрешен огън. Очите на дявола.